Когато скрежът се топи
Два дни духа силен североизточен вятър. Той изчисти небето от облаците, замрази съвършено потоците и свали всичкия сняг от дърветата. Горите станаха черни, настръхнали. Планината бучеше, а долу в мините се оплакваха, че вятърът щял да отнесе покривите.
Ала на третия ден ние се събудихме в едно прекрасно слънчево утро. Снегът святкаше, на места синкав, другаде виолетов, далече-далече се виждаха на север равнините, а горите сега бяха накичени с бисер. Ледени кристалчета и скреж блестяха като елмази по всяко клонче. Върху тъмния фон на горите тия скъпоценности придобиха особен пепеливоморав цвят. А какво утро беше то! Смълчан и тих стоеше вековният лес, не помръдваше нито една вейка, сякаш се боеше да не събори своя накит. Като захар лежеше из него снегът, а отгоре синееше шеметно чисто, прекрасно небе, от което се лееше сподавена от ласкавост синина. Такова утро през декември не е рядкост в планината. Тогава човек усеща по бузите си лекия полъх на южния вятър, дошъл от моретата в ледените владения на зимата, и смътна надежда и радост изпълват душата му, сякаш вече идва пролетта. Обилната светлина го опива и разпалва в него луда жажда към живот и към радост…
Взех пушката, сложих снегоходките и напуснах хижата. Нима можеше да се стои на едно място в такова време? Посрещнаха ме безмълвните букаци: бавно навлязох между тях, като ги оглеждах от долу до горе. Като че вървях в приказна гора. Как студено мастилени изглеждаха мъховете, как ясно се виждаше по белезникавата кора всяко петно, всяка стара рана и гъба! Върховете им опираха в това бездънно небе, което вземаше погледа и от което очите не можеха да се откъснат, а крайните клони, неподвижни и заледени, блестяха като посребрени…
„Сребро и синина се лее“…
Но къде да вървя из тая смълчана красота, от която не ми се иска да пропусна нищо? Ако вървя в сенчестата страна, където слънцето е огряло само върховете на дърветата, а под тях, в синкавия вледенен сняг, лежи студено мълчание, изпитвам угнетяващото впечатление, че зимата няма да има край. Макар че там, в тоя здрач, играят неуловими цветове, които те карат да се спреш и да се мъчиш да ги определиш, повече ми се иска да виждам надалече, слънцето и светлината, равнините долу, над които се стеле тънка и топла мъгла, тоя пепеливоморав цвят на скрежа, насрещните върхове, които блестят със снеговете си, и по-силно да изпитвам тая напираща в гърдите жажда да дишам и да живея.
Звучно и остро пращеше снегът под кръглите дъги на снегоходките и шумът от стъпките ми пълнеше мълчанието на гората. Спирах се често да чуя още веднъж и още веднъж тишината, очите ми жадно оглеждаха всичко, душата ми не можеше да се насити и скоро щеше да се измори и смути от тая красота. Знам това от опит. Тогава човек става тъжен и замислен.
Реших да се спусна по южните склонове. Там имаше повече слънце и някъде под бронята на леда едва-едва се чуваше тих ромон на поточе. Като топли гънки в някаква бяла пазва тук се виждаха няколко долчета, в тия сутрешни часове огрени от слънцето и изпълнени със сладка тишина — любими места за почивка на сърните. Снегът ставаше по-корав. Той пука, откъртя се в кръг край всяка моя стъпка, късчета от него се търкалят по чистата повърхност и избързват напреде ми. Сега в мен се пробужда ловецът и аз започвам да дебна и да оглеждам тихите бели гънки наоколо, грамадните повалени трупи, засипани със сняг. За да измамя дивеча, старая се да вървя, както върви той, следвайки един неправилен такт, и стъпките ми правят такъв шум, сякаш аз вървя на четири крака.
Спирам се, стоя неподвижно секунда-две и пак тръгвам със същия лъжлив ход. Най-сетне доближавам едно особено прикътано долче. Сърцето ми започна да бие тревожно. Наоколо се виждат дълбоките следи на стадо сърни и моето предчувствие ми подсказва, че ей сега ще стане нещо. Нервите ми се опъват от очакване да чуя шума, който ще последва. Преставам дори да дишам и слухтя като ловно куче, което е подушило, че дивечът е наблизо. Минава секунда, две, пет. Нищо не се показва, но напрежението в мен расте. Тишината става по-тежка, всичко наоколо като че се стаява. Тогава правя още няколко стъпки надолу по дола и мълчанието се пуква като мехур. С оглушителен шум пред мен се вдига стадото сърни; няколко бели задници подскачат една след друга, мярват се за миг из дърветата и изчезват. Обаче тая, която бяга последна, се спира, извива глава, поглежда ме и диво изревава. После, като подхвърля високо задницата си, догонва стадото с недоволно грухтене.