Тишината отново се възвръща. Слънцето е огряло цялата гора, снегът блести ослепително. То нагрява дебелия шаяк на моята куртка. Докато вървя надолу, в стъкления въздух започва да искри снежен прах. Часът наближава девет и половина и хубавият пепеливоморав цвят на горите се променя в сребристосив.
Надвесвам се над мините. В широката котловина, която започва под мен, всред бисерните гори по двата склона се виждат постройките, черните пътеки, релсите с вагонетките, опушените здания. Над всичко това още лежи студена сянка и се издига право нагоре черен дим. После пресичам дола, катеря се по насрещния склон и бавно се изкачвам към шосето. Карабината става все по-тежка на рамото ми, яката на куртката твърде силно започва да топли врата ми и аз я разкопчавам, бързайки да навляза по-скоро в хубавата гора, пълна със слънце, където дърветата са огромни, а тук-там се виждат малки поляни, по които има кубирани цепеници. Отвред започва да се носи тих шепот. Скрежът се топи и от всяко дърво падат капки — тежки и блестящи. Те висят сега по всеки клон. В тях се отражават всички цветове на дъгата. Някои изглеждат златисти, натежали като обици: откъсват се, проблясват във въздуха и падат в снега, като правят дупчици върху чистата му повърхност. Под всяко дърво се виждат тия следи: те се увеличават бързо, докато шепотът расте, а въздухът се изпълва с блясък и искри, сякаш вали рядък, едър дъжд. Шапката ми е мокра, на пушката също са паднали няколко такива сълзи. А шосето е празнично пусто и бяло, едва личат по него следи от шейни и прясна диря на малко еленово стадо, което го е пресякло и е отминало нагоре към вековната гора.
Навеждам се и ги разглеждам внимателно. Продълговатите копита на две кошути са оставили ясни отпечатъци върху снега, сякаш са врязани върху хубав гипс, а кръглите следи на едно младо еленче показват, че животните току-що са минали. Види се, аз съм ги изплашил и принудил да напуснат топлите си легла, някъде из ония долчета, където вдигнах сърните.
Тръгвам по техните следи да видя накъде са отишли. Снежната кора съвсем омекна и аз махнах снегоходките от краката си.
Лесно е да четеш в такова време по стъпките на бягащото животно неговите движения. Ето тук стадото се е спряло. Кошутите са обърнали дългите си вратове, наперили са уши и са се вслушвали цяла минута. Че са стояли дълго, заключавам от следното: край четирите следи има още две-три. Това показва, че животните са имали време да променят първоначалното положение на краката си и да стъпят по-добре, всяко на своето място. И първите им скокове са били по-енергични, по-уплашени. После те са се успокоили и са бягали нагоре, без да бързат особено.
Докато вървя по следите, в мен пак се събужда ловецът. Въобразявам си, че правя истински лов, дори снемам карабината от рамото си и я нося в ръце. Така навлизам във вековната гора, където по ниските подрасти се чернеят неокапали букови листа. Тези листа имат такъв чист цинобърен цвят, толкова топъл и мек, че развеселяват душата. Виждат се вече по измокрените стъбла зелени мъхове, посърнали от студовете, по клоните на старите буки виси особен, сиво-зеленикав мъх, като плитки, останали от самодива. Наоколо е тихо и топло. Въздухът започва леко да струи, снегът се топи край дънерите. Точно такива места обичат елените и аз ставам още по-внимателен. Неведнъж с капитан Негро сме се любували на техния бяг. Напред тичат най-старите кошути, след тях уплашено трополят младите юнци и телета, а най-отдире скача някой грамаден елен. Той остава, спира се и ни гледа с жълтото си око иззад някой дънер, после отмята рога и се понася с такава бързина, че изглежда, като да лети. Веднъж ние вдигнахме млад рогач и една хубава кошута. Тя бягаше, опряла муцуна на хълбока му, сякаш в своя страх търсеше закрила от него. Тая двойка беше прекрасна. Като че бяхме обезпокоили и изплашили до смърт влюбени.
Такива картини остават незабравими в паметта на човека и сега отново ми се поиска да видя елени.
Петдесетина метра по-настрана от следите, по които вървях, се появи друга диря. Като полюбопитствах да узная от какво животно е оставена тя, аз се отделих и отидох да я разглеждам.
Преди два-три часа оттук бе минал един наш познайник — старият елен, който обитаваше тия места, над шосето. Никак не очаквах да го срещна сега тук. През това време от годината тоя старец обикновено слизаше ниско, към долината, където бяха хранилищата, и там прекарваше цялата зима. Той доживяваше в пълна самотност своя славен някога живот и бе осъден на смърт както от времето, така и от хората. Беше ни заповядано да го убием, да го натоварим на една каруца и да го смъкнем в града, дето неговото месо и стари кости щяха да бъдат продадени на търг, а рогата щяха да красят опушения салон на лесничейството. Заповедта бе излязла още през есента, но на никого от нас не се удаде да го застреля. И ето сега можех да си устроя истински лов и да убия стареца.