Неговата следа се виждаше като дълбока бразда в снега и аз тръгнах по нея, като държах заредената карабина готова за стрелба. Стараех се да вървя тихичко, с оня лъжлив ход, който мамеше ухото на дивеча; избягвах откритите места и внимателно се вглеждах във всеки подозрителен предмет. Знаех, че старецът е хитър, че не ще ме остави току-така да го издебна отблизо, но тук гората бе рядка, между дърветата се показаха широки поляни и просеки, имаше и твърде много фигури дърва, зад които можех да се прикрия, тъй че все щеше да ми се удаде да го видя и да стрелям по него.
След няколко минути се приближих до една малка падина, която се издигаше като тераса върху полегатия склон. Следата водеше към нея. Няколко грамадни букака сплитаха голите си клони над това място. По-настрана стърчеше фигура дърва, засипана от сняг, и се червенееха няколко храсталака с рядка неокапала шума. Надясно оставаше дъното на широко разлят и недълбок дол, целия огрян от обедното слънце. За да надникна в падинката, трябваше да пресека дола и да се изкача на другия му бряг. Така и направих. Щом се озовах там, видях елена.
Той бе лежал близо до фигурата дърва, на самия ръб на терасата. Шумът от стъпките ми го бе накарал да се изправи и сега той стоеше и се вслушваше, сякаш се колебаеше да напусне това хубаво и спокойно място, където обедното слънце приятно нагряваше сивия му гръб и старите му плещи. Беше застанал към мен с цялата си дължина, в най-изгодно положение, като голяма сива маса — отлична мишена, в която можех да отправя куршума там, където искам. Дългите му рога със седефени върхове, с оредели от старост разклонения стояха неподвижно над гърба му. Ушите му мърдаха насам-натам, но в цялата му фигура не личеше нито страх, нито тревога. В нея имаше по-скоро леност, нежелание да бяга, някакво равнодушие на вол, който чака стопанинът да го потегли за повода, накъдето си ще. Той не искаше да си разваля спокойствието в тоя чудесен зимен ден, сякаш тоя шепот на топящия се скреж го бе опил като нежна музика.
Неговото спокойствие ме порази, но само за миг. Аз се затулих зад първия дънер и като опрях на дървото лявата си ръка, започнах да се прицелвам в сивата му плешка. Пръстът ми вече натискаше дебелия и студен спусък на карабината и мушката, изравнена с ушите на мерника, неподвижно и точно залепна там, където трябваше да пулсира неговото сърце. Само за секунда си представих траекторията на куршума: ударът щеше да бъде отличен и жертвата щеше да остане поразена на място. В тоя миг старецът започна да се чеше. Той обърна бавно дългата си конска глава, размаха рога и лениво близна хълбока си. После рогата опряха о гърба му, той вдигна високо муцуната си и се залови да чеше мързеливо плещите си. Това го измори, защото той въздъхна дълбоко. От ноздрите му излезе същинско облаче па̀ра.
Продължих да се прицелвам, дебнейки мига, когато тялото му ще остане неподвижно, за да прострелям сърцето му. И пак пръстът ми вече натискаше спусъка, аз спрях дишането си и вече усещах как ей-сега ще преодолея съпротивата на пружинката. Но еленът ми изигра друг номер. Той неочаквано промени положението си, като обърна гърдите си към мен и глупаво се загледа. Сега трябваше да потърся друга точка от тялото му, за да го застрелям на място, защото, ако го ранях, щеше да избяга далеч от шосето, а това щеше да ни създаде тежък труд да го снемаме долу.
Започнах отново да се прицелвам малко по-високо от линията, където започваха дългите му крака, в основата на шията. Но животното се обърна и легна, като изпусна ново облаче от муцуната си. Сигурно бе счел, че не го заплашва никаква опасност.
Това ме успокои — нямаше защо да бързам, можех да го застрелям и като лежи. Ала неговото спокойствие ме смути. Ловната страст в мен поутихна. Нали жертвата стоеше спокойно на мястото си, не бягаше? Дишането ми стана равно и спокойно, аз чух отново шепота на топящия се скреж, отново станах способен да различавам околния шум, да гледам на всички страни и да възприемам всички впечатления. И едва сега видях колко неизразимо хубаво е всичко това — легналият насреща елен, вековната гора, в която всяко дърво свети и трепти в радостни тръпки, накичено с хиляди бляскави капчици, отразили в своята кристална чистота ликуващия свят на слънцето, празничната тишина на планината, синьото небе и снежните върхове под него.