Най-сетне след дълги уговорки и подробно изложение на бъдещите си действия в града капитанът се намести, на седалката и шибна кончето. Каручката потегли надолу по поляната и потъна във величествената гора, където нейните оси зачуруликаха звънливо й сладко.
След два дни моят другар се върна в твърде окаяно състояние. Каручката беше оплескана с газ. Измъчената коза, завързана о стърчугата, бясно се теглеше и врещеше, следвана от ярето си и страшно псувана от капитана. Чувалът с картофите беше измокрен от газта. Четирите заека, уж от най-добра белгийска порода, които по-късно се оказаха от мъжки пол, уплашено трополяха в един газен сандък, където Черния капитан ги беше натикал като арестанти. Конят бе плувнал в пот и в очите му се четеше отчаяние и тъга. А самият капитан имаше такъв вид, като че се е бил с цяла банда крадци. Той лъхтеше на ракия, лицето му беше зачервено, а косите му, потни и разрошени, висяха над помътнелите му очи.
— Голяма глупост направих, дето не те оставих да отидеш в тоя проклет град! — провикна се той, щом ме видя, и несигурно слезе от каручката. — Това мръсно животно на два пъти бяга. Аз си знам как съм я гонил. Добре, че беше ярето.
— Кой бяга?
— Козата… Алчо пък нали тук живее като същински мустанг, подплаши се от един камион и ето какво стана с газта! Язък! И брича си оцапах. Не мога да се покажа, ако ни дойдат гости.
— Взе ли биберон?
— Разбира се, че взех. Само че той се счупи. Бях го сложил за по-сигурно в джоба си. Гледай, остана каучуковата цицка. Нищо. Ще я приспособим към някоя бутилка, не се ядосвай — рече той и ме изгледа с блеснали и влажни очи. — А бе закъснях, как няма да закъснея. Ха с тогова да се видя, ха с оногова. Във всеки случай в кафенето ме посрещнаха по-иначе…
— Пак си държал речи — казах аз, като разпрягах измъченото конче, което се отърси и изпръхтя.
— Нищо подобно. Много ме питаха как вървят нашите работи, обаче аз мълчах. Нарочно мълчах! Казвам ти да ми вярваш! — извика капитан Негро и веднага се впусна да ми разказва на какви препятствия се натъкнал с купуването на козата, която той реши да кръстим мисис Стейк, как искали да го измамят с нея и как я взел на сметка; колко хубави и породисти били зайците и какви блестящи изгледи се откриват пред нас, ако погледнем по-сериозно на зайцевъдството. След това той се оплака от шофьорите, които караха траверси и въглища в камионите си. Те станали причина да се подплаши нашият Алчо и да се разлее газта от бидона. Най-сетне капитан Негро ми разказа всички клюки из градчето и завърши дългия си доклад с някакъв виц, на който сам се смя най-много.
Окото на мистър Бътърсби
На другия ден в ранни зори започнахме да претърсваме сечището. Трябваше да надникнем във всеки храст, край всеки път и кът, тъй като новородените сърнета мъчно се забелязват и не се вдигат, докато човек не стъпи до самите тях. Капитан Негро облече червената си блуза и за всеки случай взе морската тръба.
Търсенето продължи няколко часа.
Вървяхме един до друг и като разтваряхме упоритите, закачливи клони и къпинаци, взирахме се наоколо. Черния капитан вложи целия си темперамент в тая работа. Той въртеше доста страшно очите си, риташе храстите и енергично подвикваше, да изплаши сърнетата и да ги принуди да напуснат скривалищата си. И двамата бяхме измокрени от сутрешната роса. Утрото беше прекрасно. Тихо и ясно се открояваха околните върхове и рътлини, младост и щастие изпълваха гърдите ни, като вдишвахме чистия сутрешен въздух, който намирисваше на зеленина. В гората започнаха да се появяват леките сенки на дърветата; сутрешните лъчи пръскаха златист дъжд из нея, обаждаха се дивите гълъби, зидарките пищяха „пи-й-й!“, кукувиците кукаха из доловете, на горящи, рубинени капки трептеше росата, а старата сърна сигурно ходеше из едрата гора и очите й бяха пълни с мъка и със страх. Представях си как стои неподвижно някъде край сечището, толкова неподвижно, че само окото на звяр може да я забележи. Стои и слуша какво става там долу, дали ще намерят децата й…
— Капитане, претърсвай по-внимателно. Не трябва да бързаме — казвам аз, като оглеждам внимателно сухата, жълта трева. — Гледам, гледам, ама няма нищо — оплаква се моят другар. — Ти ще видиш, че съм прав. Не го крие тя тук, не го крие!