— Ами къде?
— А бе тая работа трябва да се отложи — мърмори капитан Негро, вече отегчен и изморен. Червената му блуза се мярка между храстите като пламък.
По едно време той извика:
— Загубих си калпака! Тю, да му се не види! — И се защура да го дири из храстите.
Шумя дълго и тихичко руга.
— Още ли не го намери?
Капитанът не отговори, може би не бе чул думите ми от шума, който вдигаше. Някаква къпина, повлякла се из тревата, беше оплела краката му. Той се наведе и отведнъж нададе силен вик:
— Ей го-о-о! Ей го-о! Дръж-ж!
— Какво стана? — обадих се аз.
Капитан Негро се мяташе из храстите със страшен устрем и шум.
— Калпакът ли ти бяга, що? — извиках аз и се затекох към него.
— Сърнето! Дръж-ж! — изрева моят другар и политна с разперени ръце към един висок храст.
— Тук се скри, по-бързо, че ще избяга. Ах, дяволчето му! Тичай по-скоро! Тука е!
Претърсихме храста, но от сърнето нямаше следа.
— Сякаш потъна вдън земя — рече капитанът. Той беше гологлав, косите над челото му бяха паднали до самите му очи. — Трябваше да вземем Хектор. Той щеше да го подуши. Иди го доведи, пък аз ще остана да пазя.
Това предложение беше разумно. Моето ловно куче лесно би открило сърнето. Тръгнах нагоре и се загледах в един пън. От него бяха изникнали ниски подрасти, наоколо се жълтееше трева. В нея забелязах нещо, което напомняше детска играчка, някакво странно животинче, направено от жълто-кафяво кече. То лежеше плътно притиснато към земята, разперило и четирите си крачета, като че бе настъпено от нас и вече смачкано. Светложълтите петънца пъстреха гърба на животинчето, сякаш слънчева светлина падаше на капки върху него. Ушите му, доста дълги, лежаха върху гърба му, свити като уши на зайче.
— Ела насам, капитане — казах аз, без да откъсна очи от това слънчево зайче.
— Какво има?
— Ела да го хванем. Ето го.
— Де е бе? Видя ли го?
— Тука е. Само че по-тихо. Мини под него.
— Ах, дяволчето му недно!
Капитанът се помъчи да го забележи. Снижи се и запълзя на четири из тревата, като голям червен бръмбар.
Но сърнето разбра нашите намерения. Когато пресегнах да го пипна за ушите, то скочи като пружина и търти да бяга на зигзаг. Капитан Негро дори не можа да го види.
— Дръж-ж! Дръж! — викахме си ние един на друг, падахме, блъскахме се и най-сетне успяхме. Черния капитан хвана сърнето.
То запищя през носа си, писъкът му беше жален и висок, а на мене се счу, че горе в рядката гора някой изпъшка…
Тръгнахме към хижата. Капитанът държеше сърнето за краката, както се държи новородено агне. Слънчевото зайче не нравеше никакви усилия да се освободи. То клатеше главичката си в такт със стъпките на капитана и очите му бяха пълни повече с тъга, отколкото със страх.
— Много е нежно и слабовато. Дали няма да умре? — рече капитанът, когато влязохме в хижата и сложихме сърнето върху едно легло.
— Пусни го на пода. То ще се опита да бяга — казах аз.
Капитан Негро постави слънчевото зайче върху голите дъски. Черните копитца на сърнето, малки като охлювчета, тутакси се плъзнаха. То разкрачи краката си, но не падна и веднага се скри под леглото на моя другар.
— Е, сега? Нима ще го оставим да спи върху голите дъски? — каза капитанът.
— Ще го сложим в големия сандък, в коридора, временно. Сандъка ще постелем със суха папрат и сено. А утре ще му построим кошара. То трябва да се движи повече, да има къде да припка.
— Да го запознаем с мисис Стейк, а? Какво ще кажеш?
— Струва ми се, че е рано. Нека привикне с нас. Сърните се опитомяват много бързо.
— А бе аз си загубих калпака и съвсем забравих за него — удари се по челото капитанът.
— Не се безпокой, ще го намерим по-късно.
Моят другар направи нетърпелив жест с ръка.
— Не бива да тревожим сега старата сърна. Нека тя намери другата си рожба.
— Ей че се изморих — рече капитанът, като седна до масата и се облегна о нея.
Сърнето се таеше под леглото, откъдето не идваше никакъв звук.
Ние измихме сандъка, в който слагахме през зимата дърва, постлахме дъното му с папрат и сложихме сърнето вътре. Когато тая работа беше свършена, капитан Негро се настани край сандъка на един стол, за да може да гледа нашия пленник.
— Сега трябва да му изберем едно име — предложих аз.
— То се знае. Хайде да го кръстим Дъдс — рече капитанът.
— Защо пък Дъдс? Ще му намерим българско име.
— Дъдс или Браун. Едно от двете.
— Остави тия глупости.
— Знаеш ли защо предлагам да го кръстим така? — рече моят другар, като извади от джоба си мъничко огледалце и погледна в него окото си, леко възпалено от едно клонче, което го бе шибнало през време на гонитбата. — Защото в Америка някои бедни хора, безработни, си дават децата на бездетните богаташи срещу пари. Веднъж видях у един фермер две момченца — Дъдс и Браун. Той ги беше купил от един работник, бедняк от щата Тексас. Децата все ревяха за родителите си. Как да не реват? Баща им ги беше дал наскоро, а момченцата бяха едното на четири години, другото на пет… В Америка някои си продават и очите…