— Знаеш ли, че имахме гостенка?
— Лисицата ли?
— Не, майката на Май, Мирка.
Аз му разказах всичко. Капитанът зацъка с уста.
— Знаеш ли какво му е казала старата сърна? — рече той и се ухили. — „Бягай, сине, хората ще те опекат и ще те изядат.“ Животните мислят за нас, че сме канибали. Нали виждат как ги изяждаме.
Кръглите му детински очи дяволито лъщяха в тъмнината. Той се разсъни и се готвеше да лъже. Побързах да му кажа лека нощ и да се прибера в стаята си.
Отвън кучето пак залая. Старата сърна пак беше се появила на поляната. Не биваше да идва тя повече, ще отвлече Май. Погледнеш, разбила оградата и го отвела…
Стъклата на западния прозорец отразяваха далечен отблясък от луната, залязла зад безкрайните ридове на планината. Горите се смълчаха. В тая късна доба наоколо скиташе дивеч. От покрива на хижата се обаждаше малката кукумявка, която имаше там гнездо.
Юнски ден
Долу, в полите, започнаха да цъфтят липите, а дъбовете вече изпущаха възкиселичък клей, който привлича катериците и ги опиянява. Макар че бе началото на юни, листата на дърветата тук бяха млади и горите край хижата имаха съвсем пролетен вид. Долу не беше така. Там горите бяха сочнозелени, вечер изглеждаха маслени, а сутрин, когато първите лъчи на слънцето ги огрееха, ставаха като бухкави губери, толкова плътни, тежки и къдрави, че ме обхващаше безумно желание да ходя по тях. Там синчецът и теменугата прецъфтяваха, дивите карамфили разпукваха дългите си, остри пъпки и показваха пъстрите си роклички.
Реших да обходя местността край Солените извори и да набера малко върхари за нашия Май. Исках да видя какво става там. По това време на годината новите рога на елените растат най-бързо и животните усещат голяма нужда за сол. Сигурно в Солените извори бяха се къпали много елени, а после са чесали калните си тела о дърветата. Щях да узная много неща. Толкова много интересни работи стават из гората.
Окачих далекогледа на шията си и така го мушнах под куртката си, че да не трака, кога вървя, взех двуцевната си пушка и се сбогувах с капитана. Той предпочиташе да остане в хижата да готви, отколкото да ходи по обиколка.
— Капитане — казах аз, преди да тръгна, — внимавай за Май. Не го пущай на полянката с козите. Майка му се готви да го отвлече.
— Ако го отвлече, ще я застрелям — отговори той.
— Ти гледай да не стане това. Как тъй ще я застреляш?
— Ако го отвлече, единственият начин да го хванем отново е да застреляме старата.
— Какви са тия глупости? Защо си толкова свиреп?
— Не съм ял месо от месец и половина.
— Е, нали ще заколим ярето на мисис Стейк — казах аз.
Той се изсмя. Стоеше на входната врата с червената си блуза и с кухненската кърпа през рамо.
— Да не мислиш, че някой ден няма да се изтровим с тия гъби… Кога мислиш да направим това?
— Ярето ли? Като се върна, ще решим.
Спуснах се по стръмната рътлина, която започваше под хижата. Навред по старите трупи бяха израсли гъби — жълти праханици и хъртови уши. Къпините хвърляха зелените си мрежи по гнилите пънове. Мравуняците бяха подновени. Като кадифе лъщяха мъховете по едрите гранитни камъни, които се виждаха тук-там из вековната гора. Радостно вървях по нашата пътечка. Много обичам тая гора с нейните прави, мощни дървета и понякога, като се спра до някой великан, облягам се о грапавата му снага и пипам с ръка твърдата му кора. Така чувствам по-осезателно могъщата сила на дървото, неговата непоклатимост и винаги се учудвам на земята, която го храни.
Смъкнах се в дола, дето се пенеше един поток. Тук бе сенчесто и влажно. Рътлината се пречупва, гърбът й тръгва почти хоризонтално. Стигнах едно място, където тя е покрита с мъх. Стъпките ми станаха безшумни, като че вървях по килим. Мъхът е бледожълт, ту оловносив, защото отдолу земята е камениста, с мътен, калночервен цвят, а наоколо гората е закелявяла. Дъбчетата са ниски и така са изкривени, сякаш оттук бе преминал пожар. Не обичам тия жалки храсти. Те напомнят уродчета, но да се ходи по мъха е приятно и полезно. Полезно е за това, че лесно може да се издебне някоя сърна. Но тоя път в келявата гора видях само една лещарка. Тя се мярна пред мен и тутакси изчезна — сива и странно пъстра — зад един камък, където сигурно бяха пилетата й.
Отминах келявата гора и навлязох в млада гора от бук и дъб. Мъхът под краката ми стана плътен и сочнозелен. Тук винаги съм срещал дивеч. Я някоя червена като пламък лисица ще прекоси гърба на рътлината, я някоя сърна ще изврещи уплашено и ще видя бялата и задница да се носи между дърветата. В такова спокойно и ведро утро дивечът не е толкова плах. Не помръдваше нито едно листо. От влажната гора лъхаше прохлада и сутрешен мир. Зад мен се издигаше планината като стена и тъй огромна и раздиплена беше тя, че когато се обръщах и я поглеждах, изпитвах възхищение и малко страх…