Една сутрин викам на Пъпката:
— Абе бай Кольо, ти ще дадеш месото, аз — зарзавата, че да отвъртиме за пладнина един гювеч!
— Бива! — рече Пъпката. — Защо да не бива. Дай пари да взема зарзавата.
Дадох му и той отиде на пазар. Забави се. По едно време връща се, носи картофи, магданоз, лук и отдалеч се провиква:
— Оди, Коста, на пазара, чудо да видиш! Гумени цървули на сергия. Без пари!
Секва ме нещо под лъжичката. Оставих чуковете и отидох. Наро-од! Не може да се мине, струпал се около една сергия, накамарена догоре с цървули. Взех един цървул, обърнах го и прочетох на табана: „Бакиш”! — гумена фабрика и тъй нататък.
— Колко пари е чифта? — запитах продавача.
— Десет лева като за тебе! Ако вземеш три чифта, мога да ти ги харижа и по осем!
Гледам цървулите, опипвам ги: де моите, белите салджицки папуци с жълти кантове и леки като перушина, де са тия лъскави топузи, тежки! Ама това си го викам аз. Народът — леки-тежки — не признава! Прости хора се събрали, очите им в лъскавото, грабят ли, грабят! Купуват, хвърлят старите цървули, обуват гумените и отиват на фотографина да си направят по една моментална с „Бакиш”. Стана ми, да ти кажа, мъчно. Не за друго, а за фотографията. Толкова години папуци правех, с такива усталъци и мераци, а едно „браво” не чух. А гумените лепезета, дето нямаше в тях нито хубост, нито усталък и човещина, от сергията — на фотографина.
Един се не намери с око за хубост!
Вместо да се върна в дюкяна, отидох в кръчмата на Жълта Петра и съм се тъй нацепил, че кога са ме занесли у дома, не зная. Оттогава работата тръгна мъртво. „Бакиш” обра селските ни мющерии и алъш-веришът се запече. Намалихме цената на папуците. „Бакиш” — и той. „Бакиш” продаваше само в брой, ние решихме да продаваме на кредит и с това да го надвием, но и тука контрата остана у кундурджиите. Плъзнаха хората на вересия да взимат, никой в брой. Един вика: „Ще ти платя, като взема заплата.” Друг: „Гроздето като продам”, трети обещава да се отборчи „по харман” — житото си като овършее, пети, шести и така нататък. Не броя келепирджиите, приставите, финансовите агенти и стражарите, дето вземаха и завличаха и едно благодаря не казваха. Един те подплаши с калъчка, друг — с писалка, а градските агенти само с това ме стряскаха: „Ще върнем касапниците в дюкянчетата, мисли му!” И вземаха кой за бабата, кой за жената, кой за децата, все до заплата уж, а никой една пара не даде, не плати!
Тъй закъсах с тия вересии, че ходехме на църква поединично — аз, жената и бабата с едни и същи папуци.
Като видях, че фалиментът ми е в кърпа, реших: „Вересия никому! Господ от небето да слезе, ще го върна, ако не плати с пари!” И се дори заклех. Паднах на коленете и се провикнах: „Боже, Боже, кьорав да стана, боже, ако отсега нататък дам на вересия!” Прекръстих се и тъкмо съм се изправил на краката, виждам, че влиза бащин приятел от Козаново, имаше един — Митю, Митю Гуката. Разкрачил една усмивка от едното до другото ухо, с торба на рамото и от вратата още вика:
— Коста, Коста, хаирлия, Коста, за трийсет души сватбари папуци ще купувам! Давай да мерим!
Извади от торбата един сноп с клечки — мерките на сватбарите, дето щеше да обува — и започна да избира. Тия-ония! Тия-ония — обра ми, току-речи, цялата сергия, натика папуците в торбата и си тръгна.
— А парите, Гука-а?
— Парите — на харман! — вика ми Гуката. — Пиши ми ги на вересия!
— Тъй ли? Дай си ми папуците!
Той се облещи. Рече да излезе, аз го дръпнах. Сборихме се, взех торбата, изтърсих папуците на плочника, грабнах сатъра от Пъпката и започнах да ги кълцам на кайма. Сбра се цялата чаршия:
— Чакай бе, Коста! Недей бе, Коста!
— Нема чакай, нема недей! Ще му го наръгам в за- занаята и в памуците, и в гумените цървули на „Бакиш”, и в мющериите, дето ме завличат и обират, и в кьоравия свят, дето не вижда накъде е тръгнал!
Псувам и кълцам, кълцам и псувам, докато сдробих всичките папуци на кайма. Хвърлих сатъра и си тръгнах, ама не за вкъщи, а надолу по реката, че главата ми се беше запалила и хора не ми се искаше да виждам. Седнах край реката, намокрих главата, дойдох на малко на себе си и ми олекна: няма вересии, няма данъчни агенти и стражари-келепирджии, няма тоя „Бакиш” дамм ме души на пресекулки! Няма! Няма! Няма!
Това — няма! Ала има къща и жена. Празна къща, гладна къща. И тъща в нея. Само ме гледа в ръцете: с хляб или без хляб се връщам, а че извърти очите към жена ми: „Видя ли?” Тя навремето я придумвала да се жени не за мене, а за внука на Хаджи Фаница — с осемнайсет декара бахча. Минка взе мене и това майка й не можа да й прости. Как щеше сега да я погледна в очите? Да кажа, че нямам в джоба си нито пара! По добре да се удавя в реката и да свърши тоя срам.
Изправих се на брега, походих нагоре-надолу да разбера къде е по-дълбоко, прекръстих се, казах: „Прощавай, Минке!” и се рязнах в мътната вода. Исках по-дълбочко да забия, по-набързо да се свърши, но набарах нещо мазно. Отворих очите — котка! Пречукана котка във водата. Догнуся ме и бързо-бързо се измъкнах от вира. Седнах на брега да се суша и започнах по човешки да размислям: „Защо да се давя? 3а да оставя Минка на Хаджи Фаница? А че не мога ли аз да шавна до Америка и да напечеля не една, а две бахчи и да накарам Минкината мама бърните си да прехапе?”
Разгеле имах в Америка познати две момчета от Чешнигир нова махала, забегнали преди войната в Детройт. Като стана войната, те, патриотчетата, прегазили океана да се бият за доброто на България. Зачислиха ги в ротата на капитан Челбов. В един поход газехме кал, единият минал по-наблизо до капитана и го опръскал. Оня сербезлия вдига бича: „Де се навираш, сукин сине, мамка ти!” — и пляс — по врата на американчето. То, невидяло войниклъка и не знае какво е военна дисциплина, обръща се и вика на капитана! „И аз — казва — мамка ти!” Вади Челбов револвера да го стреля — едвам го спряхме. Даде присъда да се ударят на американчето двайсет и пет тояги. Ординарец бях на Челбов — замолих го да не е пред цялата рота наказанието, ами на закрито, в палатката, че да не осрамотяваме момчето — все пак самичко е дошли да мре за доброто на България. Послуша ме капитанът и заповяда да изпълня наказанието. Въведох американчето в палатката и му казвам да вика. Почнах аз, лу-уп — с тоягата в раницата, а пък американчето. реве като заклано. Аз бия, то реве, докато отброихме двайсет. Петте само ги ударих на месо, да не е без хич. Оттогава това американче все в очите ме гледаше и бе готово в огъня да стъпи заради мене. При демобилизацията, като се сбогувахме — каза ми: