— Коста, при челбовци тука не се живее! Ела с мене в Америка! Пари да напечелиш, пък ако искаш сетне — върни се!
Тия думи си припомних и реших: само в Америка! Тя много е оправила, и мене ще оправи!
Върнах се вкъщи весел. На жените — нищо. Написах писмо на чешнигировчето, след месец и нещо отговорът дойде „Идвай! Чакам те! Ще те срещна като цар!”
Извадих пашипорт — тогава ваденето на пашипорти беше играчка, — а на жената не обелвам нито зъб. Ще писне, ще ревне — и върви се оправяй. Реших: ще замина тихомълком. Ще й се обадя от Америка. Насрочих и ден —двайсети август. Накарах жената да сготви тоя ден гювеч, та ядохме, а че станах и тръгнах. Но като тръгнах — опустял и град, взе, че ми домиля. Рекох: „Ако с жената не се простих — хайде поне с града да се простя.” До железницата имаше време... Тръгнах по чаршията, надолу към Чинара, дето е офицерското събрание. Вътре — свети. Тъкмо очите си да отрия в българска фуражка. Прозорчетата бяха ниски — надникнах и видях: тия калпазани, офицерите, наредили се на маса, турили бъчонка на средата на масата и пият пенливо някакво, жълто. Викам си: „Това е бира!” Бях чул, че се е появило такова някакво такова питие, ама какво е — не бях го нито виждал, нито пък опитвал. Та ти казвам, пият офицерите и тракат халбите, а пък аз ги наблюдавам.
Изведнъж спомних си думите на майстор Али: „Започне ли светът да си събува папуците — няма кой да го спре. Събува ли потурите, той ще си събуе и папуците! И кой знае още какво!” Ето ти я новата мода! Жълта пикня дето се вика, ама я надуват господата, че е ново. Само, че тоя път и аз ще близна от каймака на пикнята, че да става каквото ще!
И реших: Америка няма да се помести! Пашипорта може да почака. Грабнах се — та в Прангата — родното ми село.
— Тате — казвам на дъртия, — ти веднъж си ме родил, роди ме още веднъж!
— А бре, Коста — чуди ми се дъртия, — може ли два пъти човек да се роди?
— Може — казвам — и три, ако ми дадеш моя дял от голямата градина да го продам и да свърша тай дето съм я намислил.
И му разправям до какъв дамар съм се допрял. Моят стар баща беше служил в жандармерията, горската — схвана горе-долу положението и — господ да го прости! — съгласи се. Вързах десет наполеона в кърпата, платих сергийно право, докарах бира от Пловдив, каца с лед, скара за кебапчета, две чинии, две халби, а като най-последно накарах Вангелакито — иконописеца — да ми нарисува свети Георги на кон и с една пенлива халба в едната си ръка, а в другата — шашка, а с шашката набол кебапче. Под тая картина — надпис ей с такива едри букви, черни върху жълта книга:
ЛЕДЕНА БИРА — ОФИЦЕРСКА
Че като се нарои един народ! Олеле, мале! Народа като се юрне, не можеш да го спреш. Ама че бирата била горчива! Нищо, баламите ги не стряска. Някои питаха защо бирата е офицерска.
Отговарях им:
— Такава я пращат.
Фотографът, като видя как народът се налива, залости апарата до сергията и започна да фотографира мераклиите до свети Георги с халба в ръката. Мераклиите фотографираше само с халба, а на по-мераклиите слагаше на главите им по една жълта каска, пожарникарска. I
Казах на Вангелакито да ми помага. Той даваше кебапчетата, аз — бирата и до пладнина изсушихме бирата до капка. Напълних чекмеджето с пари. Викам на Вангелакито:
— Абе ти какво се будалкаш, та рисуваш тия светци? Не виждаш ли, че и светците нещо взеха да не минават? Защо не станем ортаци, ти да печеш кебапчетата, а пък аз да точа бирата?
— Бива! — казва Вангелакито. — В тоя град и без туй няма човек от икони и картини да разбира, щом си ме харесал за кебапчетата — моля! Аз съм на това отгоре и ваятел — ще ги правя, както трябва!
Купихме едно биволче от Избегли, направихме го на кайма. Вангелакито с дълги пръсти правеше едни кебапчета като вретенца. Доставих десет бурета бира и започнах един алъш-вериш — „Бакиш” можеше да ми завиди. Работата се разви. Парите заваляха като дъжд. Събираха се вечер по една торба, никому се не ще да ги брои.
— Брой ги ти! — дава ми ги Вангелакито. — Че съм много уморен.
— Ти! Ти! — бутам му ги в ръцете. — Аз съм капнал. Най-сетне споразумяхме се една вечер да ги брои той, друга вечер — аз.
Окуражен от печалбиците, купих на жената копринена плат за фуста и казах да си го ушие при най-скъпата шивачка в града. Жената показала плата на майка сии се похвалила къде щяла да си го шие. Майка й се втрещила:
— Мари ти имаш ли акъл мари! Кебапчийска жена по шивачки да си носи роклите? Мъжът ти едвам събира за хляб и шарлаган, а ти салтанати ще продаваш, като да си у Хаджи Фаницата.
На другия ден попитах жената защо не е с новата си рокля.
И ми разправи, че майка й не дала, и какво рекла.
— Ще кажеш на майка си утре вечер да не си ляга. Да ме почака!
На другата вечер събрах парите в торбата — неброени), метнах я на рамото и право вкъщи. Жената и майка й ме чакат. Викам на жената:
— Постилай чергата!
Постла жената чергата, а пък аз изтърсих върху нея торбата с парите. Дръннаха парите, разпиляха се, взе й се ума и на мойта баба.
— Хайде — викам — сега, бабо, пари да броиш! Ти — казвам — брой само шестаците, Минка да брои петаците, а пък аз ще сортирам книжните пари!
Глътна си езика баба. Три пъти очите си разтърка, да не сънува, а че се хвана да брои. Броихме, каквото броихме, като преброихме всичко — загребах с двете шепи каймета и ги тръснах в скута на жената.
— На ти, жена! Туй е — казвам — за шивачката, а пък туй, бабо, е за тебе, че да запомниш кога светът . си е събувал потурите! дадох и на нея две пачки.
И Алито не забравих. Плащах му надница да ми трака машата, че той ми отвори очите къде е на прасето гъдела и ме отърва от „Бакиш”.
Алито много хубаво тракаше машата. Шията му беше крива, гуглата му — на парцали, но каквото хванеше — работеше го с мерак. Само дето не можеше хубаво да каже „ледена”, ами все викаше:
— Иледена, иледена... Иледена-а-а!