— И става дума за госпожица Моралес, господин Дженър.
„Високомерна малка беднячка“, каза си той, а слабините му пулсираха. Щеше да се наложи да извика някоя от русите стажантки в апартамента си на дванайсетия етаж, за да го задоволи. Нямаше да е същото като с тази латино мацка, но имаше нужда да получи нещо.
— Има много други модели.
— А също и много други списания. Мисля, че Бил е казал сумата на вашите хора. Ако е прекалено висока, да си пожелаем приятен ден и си тръгваме.
Бадемовите й очи го гледаха така студено, че усети как ерекцията му спада.
— Платете й! — гневно се обърна той към помощника си. После изхвърча от студиото.
Закле се никога повече да не използва тази нахална глупачка. Но знаеше, че не може да го направи. Последните два пъти, когато имаше публикувани нейни снимки — в плътно прилепнали джинси и във вечерна рокля с гол гръб — продажбите се бяха вдигнали с десет процента. Представянето й с този цвят на кожата като кафе с мляко, големи гърди и стегнато дупе редом с всички останали скелетоподобни модели, които живееха на хероин, придаваше на списанието му определено еротично предизвикателство, а на читателките — фигура, с която могат да се идентифицират.
Когато използваше Розалита, продажбите се вдигаха. И шефовете му оставаха доволни.
За Дженър всичко се свеждаше до парите.
— Трябва да внимаваш — отбеляза Бил Фишър, щом излязоха с Лита от сградата на „Сити Уомън“.
Тя беше с тесни черни панталони, златист колан, ниски обувки и черна копринена блуза с паднал ръкав. Сребристият тоалет бе грижливо прибран в черната кожена чанта, която тя носеше при всеки свой ангажимент. В добавка към повечето пари, Лита настояваше да запази тоалета от всеки фотосеанс. Това бе нечувано, но щом искаха Лита, трябваше да се съгласят. Дори и ако я снимаха в „Шанел“.
— Ако продължаваш с това надуто държане, скъпа, може и да спрат да те използват.
— Няма. Продажбите се вдигат. — Лита изгледа агента си с цялата увереност, която на него му липсваше. — Освен това тук винаги ми създават трудности, но пък винаги се връщат за още.
Бил отказа да спори. От Лита той получаваше по-високи комисиони, отколкото от което и да е от другите момичета от средната категория, а тя водеше сама всички преговори. След две седмици бе разбрал, че е време да престане да й дава съвети, а да почне да се вслушва в нейните. Най-доброто, което можеше да направи агенцията, бе да я държи в течение относно тиражите на списанията и тарифите. Никога не бе срещал момиче, което да се интересува от тези неща. Повечето искаха да знаят единствено кой от фотографите е хетеросексуален, за да опитат да му смъкнат панталоните и евентуално да си уредят по-хубави снимки, по-добро осветление или връзки в голямо списание. Моралес живееше в собствения си малък свят. Тя дори проверяваше рекламодателите. Знаеше, че поради латиноамериканския си произход вероятно няма да успее да пробие в големите кампании, но това явно не я тревожеше. Приемаше всеки ангажимент, за който плащаха исканата от нея цена, и гледаше тя непрекъснато да се вдига. Събираше квитанции за всичко. Той си мислеше, че сигурно пази и билетите от метрото. Когато дойдеше време да се плащат данъци, тя щеше да изцеди и последния цент от правителството.
Бил смяташе нейната целеустременост за малко плашеща.
Но освен това бе много вълнуваща. Той бе „открил“ Моралес, но само толкова, призна си в рядък изблик на откровеност. Лита приличаше на товарен влак и той просто бе скочил отгоре му.
— Кафе „Коста Рика“ — каза тя.
— Какво за тях?
— Току-що са уволнили Кармен Лиена — безизразно отбеляза Лита. — Чух го от Марсел Лебру, докато снимахме за списание „Севънтийн“ миналата седмица. Искам тази рекламна кампания. Тя ще включва и телевизионни клипове, всичко.
— Това е сериозна сделка, Лита…
— Обмислят коя да вземат — Рейчъл Диего, Консуела Бенес или Тина Мендес — продължи тя, без да обърне внимание на думите му. — Всички тези момичета наближават трийсетте. Семейството ми е от Пуерто Рико, така че имам нужната външност, а и съм на осемнайсет. Те ще предпочетат някое свежо лице.
— Ти нямаш опит в телевизията.
— Просто уреди среща, Бил, става ли? Това е моята спирка.
Той вдигна очи. Бяха на гара Пен.
— Поне вземи такси.
— Обади ми се, щом уредиш прослушване, скъпи — каза тя и го целуна по бузата.
„Наистина ли е на осемнайсет?“ — питаше се той, докато гледаше как върви с онова секси олюляване в походката. Държеше се, сякаш е на трийсет и осем. Обожаваше я. Тя направо го караше да съжалява, че е гей. Макар че може би нямаше защо — мъжът, който се обвържеше с нея, щеше да живее с истинска фурия до себе си.