Той държеше да остане неин агент.
— Не го приемай лично. Човекът ми каза, че не искат второкласен модел, че искат някой известен, че трябва да продадат голяма марка и че „Моделс Сикс“ не трябва да им губят времето.
Точните думи на мъжа от агенцията бяха, че не желае някаква трътлеста дебелана от вътрешните страници, но Бил нямаше достатъчно кураж да предаде това съобщение на клиентката си.
— Как се казва отговорникът за тази кампания?
— Рупърт Ланкастър. Англичанин. — Бил прекалено късно осъзна какво означава изразът на лицето й. — Но не можеш да отидеш там, Лита. Той работи за „Бенсън и Бейли“, а ние често получаваме поръчки от тях. Рене има ангажимент за „Ести Лодър“ с тях…
— Трябва! — отвърна тя.
Бил скръсти ръце и се загледа в обувките си.
— Лита, съжалявам, че трябва да ти го кажа. Но ние имаме и по-важни клиенти от теб, момичета от кориците, които често работят с „Бенсън и Бейли“, и ти ще застрашиш взаимоотношенията им с компанията, ако вдигнеш скандал. Само ще се наложи да преодолеем двойно повече трудности, за да ти уредим друга телевизионна реклама.
Той вдигна очи. Нея вече я нямаше.
Тази сутрин Лита внимателно бе подбрала тоалета си. Съчета в едно различни части от последните десетина фотосеанса. Нищо, което да се вписва в стереотипа за латиноамериканка — не се стремеше да постигне такова впечатление. Сложи бледорозови кожени обувки от „Гучи“ с кристали по каишките, блуза с дълбоко изрязан гръб и ръкав само на едното рамо в искрящо бяло, за да подчертае златистата й кожа, и широка асиметрична пола на цветя от „Мери Куант“ в бледосиньо и слонова кост. Косата й бе изсушена от Роберто в „Елизабет Арден“ и се стелеше, лъскава и прекрасна, като буйна грива по раменете й. Завърши тоалета си с чифт огромни бели слънчеви очила от „Шанел“ с кристали по рамката и си сложи блестящи сребристи сенки на клепачите. Дори и бельото й бе от „Диор“ — миниатюрни бикини от дантела с цвят на кафе и подсилен сутиен в същия цвят. Най-отгоре облече памучно палто „Бърбъри“, пристегнато с колан.
Когато влезе във фоайето на „Бенсън и Бейли“, Лита погледна отражението си в огледалото. Идеално. Приличаше на загоряло дете на цветята, на хипи с милион долара. Спокойно можеше да е слязла от автобус за турнето на „Ролинг Стоунс“. Беше толкова, толкова… в стила от края на шейсетте. Но с пари.
Момичето на рецепцията направо се разтрепери, когато Лита наперено приближи до бюрото.
— На кой етаж беше Рупърт Ланкастър? Работя с Бил Фишър от „Моделс Сикс“. Трябва да обсъдя някои подробности за една поръчка с него.
— Осми етаж, госпожице — припряно отвърна момичето.
— Точно така. Осми етаж — съгласи се Лита и се запъти към асансьорите.
Един мъж в костюм побърза да натисне копчето и задържа вратата отворена за нея. Лита само леко наклони глава. Отдавна се беше научила да не благодари на мъжете, когато правеха разни неща за нея. Една жена трябваше да се държи така, сякаш това е нейно право. Иначе мъжете искаха да си платиш за какво ли не.
Адреналинът й започна да се покачва, докато гледаше как етажите отминават. Поемаше риск. Макар да не бе обърнала внимание на Бил, той казваше истината. Ако тя ядосаше този Рупърт дотолкова, че това да навреди на рекламната кампания на Рене — поръчка за милиони долари, от която „Моделс Сикс“ щяха да спечелят стотици хиляди под формата на комисиони, можеше и да се откажат от нея. И макар че щеше да си намери нова агенция ангажиментите й щяха да намалеят и цената й да падне. Никой не искаше да работи с трудни момичета. А колкото и да не отстъпваше по отношение на парите и дрехите, Лита не бе известна като трудна. Тя пристигаше навреме, държеше се любезно с фотографите, не беше откраднала ничие гадже, не вземаше наркотици, не идваше на работа с торбички под очите и не се опитваше да се измъкне по-рано. Правеше онова, което й казваха. Ако работиш с Лита Моралес, определено ще платиш висока цена, но пък няма да имаш никакви проблеми.
Сега обаче щеше да забърка голяма каша.
Пое си дълбоко въздух и излезе от асансьора.
„Бенсън и Бейли“ бе една от най-големите рекламни компании в Ню Йорк и това си личеше.
Осмият етаж изглеждаше толкова внушителен колкото и фоайето долу. На стените имаше снимки — според нея бяха оригинали на Дейвид Бейли. Както и картина на Хокни и едно огромно платно на Джаксън Полък1. Навсякъде се виждаха футуристични мебели от сребриста кожа, които много приличаха по цвят на миниполата й от предния ден. Дискретни кадри от по-известните им телевизионни реклами висяха, окичени на всяка врата, точно над табелката с името.