Тъкмо бе затънала в преговори с един местен доставчик на цветя за целогодишно обслужване, когато на вратата й се потропа.
— Влизай, Шарън! — извика тя, покривайки с длан телефонната слушалка.
Не беше приятелката й. А Лоугън. В избелели джинси, груби обувки за работа в градината и омачкана тениска, която изглеждаше така, сякаш е спал с нея. Небръснат и със стръкчета трева в косата.
Изглеждаше страхотно.
Беки не можа да сдържи вълнението си. Въпреки волята й, зърната на гърдите й настръхнаха само при вида му.
Слава богу, че днес носеше дебело кожено яке. За миг тялото й предателски си припомни за всяка негова ласка, начина, по който го бе почувствала в себе си, и как се бе надигнала, за да посрещне езика му.
Страстният секс с него сега й се струваше порочен и недопустим.
— Шест седмици — само каза той. — Трябваше да го свърша. И ето ме сега.
— Чудесно — ледено пророни Беки.
Тъмните му очи се впиха в нейните.
— Не получи ли картичката, която ти изпратих?
— О, да, картичката! — сопна се тя. — Толкова отдавна беше, че съвсем забравих за нея.
Уил Лоугън я погледна внимателно, после сви рамене.
— Искаш да се караме ли? Казах ти — не ме бива да разговарям по телефона. По-скоро смятах, че това между нас е прекалено сериозно за телефонна връзка. Предпочитам да изчакам, докато съм в състояние лично да говоря с една жена. Ако съществуват някакви чувства, това може да се разбере само лице в лице.
— Или тяло в тяло — в твоя случай.
Той я изгледа спокойно.
— Някой казвал ли ти е, че си една сприхава малка глупачка? Едва ли аз съм първият, но няма значение. Ще се заема с градината.
— Чудесно! — каза тя. — И моля те, нека запазим отношенията си стриктно делови. Мисля, че и двамата си взехме поука от грешките си. Нали така?
— Ясно, сладурано! — отвърна той. Колкото повече се ядосваше, толкова йоркширският му акцент ставаше по-плътен, забеляза Беки. Той тръгна навън.
— Почакай. — Тя властно му махна да спре. — Парите ти. Този път искам да ти платя предварително.
Лоугън кимна.
— Виждам, че си почнала да приемаш наематели.
— Не са наематели — разбесня се Беки. — Гости са. Сега това е хотел.
— Ще взема парите — отвърна Лоугън, протегнал ръка за чека, който тя откъсна гневно и направо хвърли към него. — Дори и само защото така няма да се налага да ме виждаш, след като приключа с работата си.
Сгъна внимателно чека, пъхна го в джоба на джинсите си и излезе.
Беки изчака да изчезне от погледа й, после удари с юмрук стената.
„Проклет мъж! Изобщо не бърза да свърши“, мислеше си Беки, наблюдавайки екипа работници, които копаеха с пот на челото в мразовития въздух и засаждаха млади растения, никак невпечатляващи на пръв поглед. Но тя познаваше достатъчно добре таланта на Лоугън и вярваше, че мястото ще стане фантастично. А сега, когато Феърфийлд и паркът около къщата бяха нейният бизнес, тя усещаше, че се нуждае от него.
Опита се да се съсредоточи в работата си, но й бе трудно. Шарън много успешно се справяше с осъществяването на проектите й. Беки се срещаше с банкери, показваше им резултатите си и успя да издейства финансиране за идеите си. Но не можеше да изхвърли Лоугън от ума си.
Нарочно се прибираше у дома късно, след като той вече би трябвало да си е тръгнал, за да провери дали всичко е наред с гостите й и да поработи в кабинета си. Днес бе успяла да подпише договор за заем за един малък и полусрутен театър в Уест Енд. Не можеше да си позволи да купува хотели, затова се налагаше да действа заобиколно. Театрите струваха по-евтино. Сега разполагаше с достатъчно средства, за да преустрои арадата.
Вкара колата в малкия гараж в края на алеята, заключи вратите и излезе навън. Слънцето залязваше и тя придърпа кашмирения си шал, за да се стопли. Днес косата й се спускаше свободно по раменете й. Гримът й бе лек и семпъл. Вече нямаше нужда да се облича като по-възрастна. Но краката я боляха от високите обувки и копнееше да ги свали и да се пъхне във ваната си, която не бе ремонтирана като останалите…
Внезапно се оказа просната на земята, притисната от огромно мъжко тяло.
— Здрасти! — Лоугън протегна ръце и се надигна над нея. Носеше черни работни панталони, от него се усещаше слабо ухание на афтършейв и на пот, а гърдите му бяха голи, както и когато работеше в слънчев ден. — Добре ли си? Боли ли те някъде?
— Сравнително добре съм, имайки предвид, че някой ме използва като топка за ръгби — отвърна тя. Тялото на Лоугън върху нейното й действаше изключително обезпокоително. — Къде е ризата ти?