Лита се ужаси. Това бе един от най-големите й успехи — голяма регионална вестникарска група, която имаше издания в Манчестър, Ливърпул и Бирмингам.
— Защо, по дяволите…?
— Лоши отзиви в пресата.
Хари отвори куфарчето си и изсипа цял куп изрезки на бюрото. Лита взе една напосоки. Статия в „PR Уийкли“, в която се намекваше, че тя спи с Джослин Уилсън и че „Ню Уейв“ е стартирала в бизнеса, като е откраднала клиенти от „Дохъни“. Повдигаше се въпросът за обвинението към Лита за „плагиатство“ и се намекваше, че е била повишена в предишната си работа само заради „сексуалните услуги“, които вършела за Хари.
Докато четеше, Лита усети как по вените й се разлива чист адреналин. Изчерви се силно, сърцето й се разтуптя и по дланите й изби пот.
— Ще ги съдим — прошепна тя.
— Не можеш. — Вайс просто отбелязваше фактите. — Вече се консултирах с адвокати по дела за клевета. Това е „сляпа улика“. Просто намеква за нещата, без да ги заявява направо.
Лита прегледа набързо останалите изрезки. Всичките бяха еднакво противни. Представяха ги като подли новаци, които са пристигнали на британска територия, за да заемат работните места на англичаните и които крадат клиенти от другите агенции.
Забеляза, че ръката й леко трепери от гняв.
— Кой стои зад всичко това? — настоя да разбере Лита.
Вайс поклати глава:
— „Ланкастър Холдингс“. Доколкото успях да разбера, наели са трима различни драскачи от жълтите издания, за да изровят компрометиращи сведения, а после да ги изпращат на колегите си в пресата. Това им свърши много по-добра работа, отколкото наемането на специализирана агенция за връзки с обществеността. Всъщност трябва да им се признае…
— По дяволите, Хари. — Лита примигна. — Но как може да са „Ланкастър Холдингс“? Та аз ги съсипах. Продадоха всичко на „Уилсън Шипинг“.
— Всичко, освен името си.
— Каква е ползата от него?
— Тя създаде компанията наново. Работи със светкавична скорост. Превърна собствената си къща в луксозен хотел, после преобрази един театър в Лондон, а след това и ловна вила в Единбург, точно до замъка „Холирууд Хаус“, където Мери, кралицата на Шотландия…
— Достатъчно с урока по история! — сряза го Лита и грабна досието с данните за компанията на Беки. — Има дълъг списък с гости, които плащат астрономически суми, за да отседнат в тези хотели. Банкерите много я обичат. А тя е решила да те съсипе — кратко изясни ситуацията Хари.
— Добре. — Изгарящата ярост се замени от ледено спокойствие. — Чудесно. Щом иска битка, ще я получи.
— Търсят ви по телефона, госпожице Ланкастър.
Беки стегна шала си. Студеният вятър навяваше сняг и бръснеше жестоко минувачите по „Ройъл Майл“ историческата древна улица, която минаваше през стария Единбург и където се намираше обектът й стара ловна вила, сграда с историческа стойност, отчаяно нуждаеща се от ремонт. Беше получила разрешение да я реставрира с помощта на комисията по историческите обекти към местната управа.
Другите предприемачи се страхуваха от това, че трябва да запазят оригиналните черти на сградата. Не и Беки. Тя знаеше, че именно това ще привлече гостите й.
Красотата на „Ройъл Майл“, с нейните извивки и малки пресечки, с магазинчетата, сгушени сред древните каменни здания, бе нещо, заради което си струваше да се бори. А и не се плашеше от попълването на безброй формуляри.
Този хотел щеше много да се хареса на всички американци с шотландски корени. „Заповядайте в хотел «Ройъл Тисъл», бъдете съседи на кралицата.“ Идеално. В банковата й сметка дори вече имаше приведени пари от гости, които щяха да се настанят в хотела чак след реконструкцията, в края на май.
Беки влезе в малкия работен кабинет, с който разполагаше на обекта, за да приеме разговора. Усети да й призлява и притисна длан до устата си. О, господи! Това се случваше все по-често с увеличаването на успехите й.
Радостта, че печели все повече поръчки и удовлетворението, че натри носа на онези негодници в „Ню Уейв“, бяха помрачени от цялото това пътуване и стрес. И от факта, че не може да избие Лоугън от ума си.
— Кой се обажда, Фреди?
Началникът на смяната й подаде слушалката.
— Май каза, че името й е Розали или нещо подобно, госпожице.
Гаденето стана още по-силно. Беки се стегна. Знаеше кой е на телефона.
— Би ли ме оставил за малко сама, Фреди? Трябва да се обадя.
— Ребека Ланкастър ли е? Обажда се Розалита Конрън. Аз съм президент на…
— Знам коя сте, госпожо Конрън.
— Правиш голяма грешка — каза жената отсреща.