— О, господи, не мога да го понасям! — Хукна към малката тоалетна в съседство с библиотеката, която бе само на нейно разположение. Едва успя да стигне до тоалетната чиния, преди да повърне, останала без сили. Сякаш изповръща червата си. Изправи се и избърса уста. Лицето й изглеждаше бледо, останало без кръв.
Не помнеше да е спала добре поне една вечер след заминаването на Лоугън.
— Беки, добре ли си?
Тя изплакна уста и се върна в библиотеката.
— Честно казано, не знам. Може би просто не мога да се справя със стреса. После отчаяно си призна: — Или пък съм болна от любов. О, Шарън, не мога да спра да мисля за него. А дори не съм излизала с него, както се полага. Не съм ли напрано жалка?
— Мислила ли си — бавно подхвана Шарън, — че може би е нещо друго?
Беки се сепна:
— Нямам време да боледувам. Смяташ, че съм болна?
— Мисля, че може да си бременна.
— Не ставай глупава, невъзможно е. — Беки се вторачи в нея. — Аз използвам диафрагма… О, божичко!…
— Но онзи път не беше го планирала предварително, нали така?
— Дай ми телефона. Ще се обадя на лекаря си.
— Няма нужда да бързаш, Беки…
— Не. — Тя вдигна ръка. — Трябва да знам със сигурност, и то още сега.
Клиника „Кейтърхам“ се намираше в малка сграда с покрив от червени керемиди. Имаше удобни фотьойли с избеляла тапицерия, маса с купчина стари списания и една закръглена сестра в спретната униформа на рецепцията.
— Трябва незабавно да се видя с доктор Елисън — задъхано изрече Беки, следвана от Шарън, която загрижено надничаше през рамото й.
— За спешен случай ли става дума? — Сестрата подозрително огледа стройното и здраво на вид тяло на Беки и лъскавата й платиненоруса коса.
— Не точно, но…
— Тогава ще трябва да изчакате. Името ви, моля?
— Ребека Ланкастър — измърмори Беки.
— Ще ви повикаме, когато има свободен час, госпожице — ведро й съобщи сестрата.
Беки се опита да чака търпеливо. Зачете се в овехтелите броеве на „Пънч“, „Кънтри Лайф“, „Лейди“ и „Хорс енд Хаунд“. Шарън се отказа от списанията и излезе навън да пуши.
Най-накрая, след като и старецът, който едва влачеше крака и кашляше ужасно, бе отпратен да си върви, доктор Елисън надникна през вратата на кабинета си.
— Ребека Ланкастър? Заповядайте, моля.
Тя го последва в малката стая с плакати на болни от заушка деца по стените, бюро и кушетка за прегледи, застлана с гладко опънат бял чаршаф.
— Какъв е проблемът? — попита той, без дори да я погледне.
— Повръщам сутрин. Мисля, че може да съм бременна.
— Е, скоро ще разберем със сигурност. Двамата със съпруга ви вземате ли предпазни мерки?
Беки се засрами.
— Не съм омъжена — едва прошепна тя.
— Разбирам — спокойно каза доктор Елисън и кафявите му очи проблеснаха. — Май ще се наложи да ускорите малко сватбата, а? Кой е щастливият избраник?
— Не трябва ли да се изпишкам в някоя чашка? — отчаяно попита Беки.
— Какво? О, да. — Той й подаде пластмасова чашка. — Проба от урината, моля. Там отзад има тоалетна.
Шарън я закара до вкъщи и за щастие не проговори през целия път. Беки хапеше долната си устна, загледана през прозореца.
— Кога ще се обади? — попита накрая Шарън.
— Само господ знае. Не мога да стоя и да чакам на телефона! — избухна Беки. — Имам чувството, че се задушавам. Тръгвам за Лондон да се срещна с онази Моралес.
— Добре — съгласи се кротко Шарън, — но поне вземи влака. Не бива да шофираш. Прекалено си напрегната.
Беки се настани в първа класа и си поръча чаша кока-кола, за да успокои малко нервите си. Слава богу, че предлагаха кока-кола, нещо толкова познато и американско. Притисна с длани слепоочията си и й се прииска да е отново в дома на леля си Минди. Обратно в Щатите.
„Какво пък! — обади се тихо едно ехидно гласче в главата й. — Съвсем скоро ще се сблъскаш с част от Бронкс.“
Докато зелените поля на английската провинция отминаваха пред погледа и, тя се опита да не мисли за Лоугън и бебето. Ако наистина се окажеше, че е бременна, не можеше да направи аборт. Ако то бе живо в нея, нейното бебе, просто не би могла да го направи… Но не искаше да е самотна майка, не искаше пресата да се нахвърли отгоре й, да я заклейми за „разгулния“ й живот, да нарани детето й с гнусните си историйки…
О, господи! Трябваше да се обади на Лоугън. Просто нямаше как да го избегне.
Когато влакът най-сетне спря на гара Падингтън, тя вече почти се радваше, че ще се срещне с Лита.
В офиса на „Ню Уейв“ Беки не се представи коя е. Просто каза, че носи съобщение за Розалита Моралес.
— Сега тя е госпожа Конрън.