— О, точно така. Да.
— На четвъртия етаж.
Качи се с асансьора. Офисите бяха обзаведени красиво, в модерен стил, като излезели от екрана на киното, едно малко кътче от Манхатън, пренесено в Челси. Не се наложи да търси дълго Лита. Тя крачеше по коридора между кабинетите, крещеше и размахваше същия вестник, който бе измъчвал и Беки сутринта.
Изведнъж забеляза Беки през стъклените стени на кабинета си и спря като закована. Подчинените й, проследили погледа й, се втурнаха навън.
— Не, всичко е наред. — Гласът й беше толкова ясен и силен, че я чуваха и в преддверието. — Пуснете госпожица Ланкастър да влезе. И не ме свързвайте с никого по телефона.
— Благодаря — каза Беки, докато минаваше покрай настръхналата Джанис.
Лита носеше яркочервени кожени панталони, които обгръщаха впечатляващото й дупе, и дълбоко изрязано черно потниче. Беше с ботуши на висок ток, косата й падаше свободно и в този миг изглеждаше напълно готова да застане и срещу самия дявол.
Беки седна, без да чака покана.
— Е? — Лита се възхити на елегантния й костюм в бежово, панталон и вталено сако, комбиниран с копринена риза в цвят шампанско. — Това се казва изненада.
— Прочела си го. — Беки посочи вестника, захвърлен на масата. — Възнамерявам да бъда кратка.
Лита повдигна вежди.
— Трябва да се погрижа за някои свои лични дела — продължи гостенката й. — Затова искам само да знаеш, първо, че не мога да понасям Рупърт и че той замалко щеше да съсипе бизнеса ми, преди да го изритам. И второ, и теб не мога те понасям, но това се отразява ужасно на бизнеса ми. Ще се оттегля от битката, ако и ти го направиш.
— Чудесно. Това е решено! — рязко се съгласи Лита. — Но все още ти имам зъб. Просто няма да ти го върна по този начин. Искам и ти да знаеш, че и аз мразя Рупърт Ланкастър. Той ме заряза с една телеграма, а после открадна всичките ми пари.
— Чудесно. — Беки се изправи да си тръгва, но въпреки всичките й грижи, любопитството започна да я мъчи. — Трябва да ти кажа, че тогава във Феърфийлд нещата не изглеждаха такива. И между другото, тъкмо в онзи ден той ме бе поканил на среща.
— Разбира се. Ти притежаваш къщата. Виж, аз просто не исках да повярвам. — Лита се засмя. — Обичах го, можеш ли да си представиш?
— Мисля, че да — промълви Беки. — Какво имаш предвид с това: „Ти притежаваш къщата“?
Лита махна неопределено. Дългите й лакирани нокти проблеснаха под лъчите на есенното слънце.
— Съдебното дело… Когато беше с мен, той се надяваше, че ще го спечели. Предполагам, че е разчитал да наследи много пари и къщата. После, когато загуби, избяга, просто си стегна куфара и избяга в Англия да те покори. Не че ти имаше нещо против.
— Не знаех. — Беки въздъхна. — Странно, но точно така каза и приятелката ми. Че се опитва да получи къщата чрез мен.
— Била е права.
Помежду им за миг се установи взаимно разбирателство, но после изведнъж и двете си припомниха хлипащата Лита на входа на Феърфийлд. Беки се почувства неловко.
— Мисля, че временното примирие ще бъде от полза и за двете ни. Сама ще намеря изхода.
— Довиждане — студено каза Лита.
Когато отново се качи на влака, изпита облекчение, но за кратко. Вярно, опасността за бизнеса й засега бе отстранена, но колкото и да обичаше работата си, мисълта да създаде отново империята на баща си избледня в съзнанието й, като си представи какво може да се случи лично на нея.
Опита се да чете по време на пътуването, после да поспи. Не се получи. Слезе уморена на гарата в Кейтърхам и взе такси, като се опита да не обръща внимание на добродушните забележки на шофьора за това колко мръсен е Лондон и колко хубаво било човек да се върне в провинцията. Чувстваше се така, сякаш са я окачили над казан с врящо олио и въжето все повече изтънява.
Ако не се брояха сънищата й, Уил Лоугън не се бе връщал повече. Работниците му бяха довършили разкошната, класическа като форма розова градина, засаждайки органично отгледани цветя, бяха зазимили храстите и си бяха отишли. От фирмата му й изпратиха старателно подготвена сметка, която тя плати и оттогава — само мълчание.
Седмици наред си повтаряше, че е глупаво да се оставя мислите за Лоугън да я обсебят. Той беше просто един градинар и горделив, надменен негодник, който дори не бе завършил колеж, който просто беше правил секс с нея, а после бе изчезнал за цели шест седмици без никаква вест, освен една глупава картичка…
И бебето. О, господи!
Нахлу, разгневена, във Феърфийлд, запъти се право към кабинета си и веднага набра телефонния номер на клиниката. Беше почти пет часът. С малко повече късмет, докторът можеше да е още там…