— Ще проверя, госпожице.
Последва пауза и после спокойният, безличен глас на доктор Елисън долетя от слушалката:
— Поздравления. — Тя се подпря на мекото зелено кадифе върху плота на бюрото си, за да остане права, понеже й се зави свят. — Ще имате бебе, госпожице Ланкастър.
— Да, ще се отбие в офиса по някое време.
Беки бе забравила колко мрази този надменен глас. Разбира се, секретарката сигурно изпитваше тайно и безнадеждно младежко увлечение по Лоугън. Самата Беки бе влюбена в него, защо не и това момиче? Нищо чудно, че в гласа му имаше толкова омраза.
— Но наистина не мога да ви свържа с него. Нито да му съобщя. Той каза, че не желае вие да го безпокоите. — В гласа й се промъкна тържествуване. — Каза го много категорично.
— Чуйте ме — става дума за нещо много важно. — Беки не искаше да се моли и да я увещава. — Не се отнася за сметки или за друго дребно нещо. Отнася се за… за… въпросът е на живот и смърт, ясно ли е? На живот и смърт.
— Добре ли сте? — попита Трейси, неочаквано загрижена против волята си, а после стреснато продължи: — Нали не се е случило нещо с Уил?
— Не с него. Просто го накарайте да ми се обади. Важно е.
— Добре, госпожице — каза момичето и затвори.
Беки отиде в кухнята и си направи чаша чай. Британците бяха основали цялата си империя върху чая. Може би сега една чашка щеше да помогне и на нея.
Не помогна.
Отпиваше безутешно от напитката, когато телефонът звънна. Сигурно се обаждаше Шарън, но въпреки това тя скочи.
— Ало?
— Беки? — Беше Лоугън и тя едва не припадна от вълнение. — Какво искаш? Болна ли си? — Направо й крещеше по телефона, явно наистина беше бесен. — Надявам се действително да имаш сериозна причина.
— Зависи какво разбираш под сериозна причина — отвърна тя и гласът й прозвуча като чужд в собствените й уши. Сякаш идваше отдалеч, спокоен и уверен. — Бременна съм.
— Какво? — извика той.
— Бременна съм. Докторът го потвърди днес.
— И смяташ, че аз съм бащата? — попита Уил след кратко мълчание.
Въпросът я прониза право в сърцето и тя усети физическа болка.
— Кой друг да е?
— Откъде, по дяволите, да знам? — Гласът му звучеше грубо.
Беки преглътна сълзите, които се надигнаха в гърлото й.
— Не е имало никой друг, освен теб, откакто скъсах с Рупърт. Наистина. А сега ще имаме бебе.
Той остана мълчалив от другата страна на линията.
— Значи си в третия месец.
— Предполагам.
— Не мога да пристигна тази вечер във Феърфийлд. Ще дойда утре.
— Защо ще идваш?
— А защо не? Имаме да обсъдим много неща, нали?
— Няма да правя аборт — заяви тя и сълзите закапаха от очите й. Прехапа устни, доволна, че Уил не може да я види.
— Не съм те карал да го правиш, по дяволите! — каза той и тръшна телефона.
Беки остана да слуша сигнала в слушалката. Внимателно я остави, после излезе и се озова пред тясното задно стълбище, което водеше към спалнята й. Залости вратата, хвърли се върху леглото и избухна в плач.
Рупърт разкри блестящата си усмивка пред Кати Доналде. Въпреки умората от полета и часовата разлика, знаеше, че изглежда прекрасно. Беше облечен в един от старите си делови костюми „Джийвс и Хокс“, обувките му бяха от „Джон Лоб“, а одеколонът — от „Флорис“. Не можеше да се възползва като жените от фон дьо тен, за да скрие сенките под очите си, но бе сложил чифт очила с тънко обикновено стъкло, без диоптър, които използваше точно в такива спешни случаи.
Беше пропилял всичките си пари и сега му оставаха само титлата и външният му вид. Но това можеше да се промени.
Статията във вестника го зарадва неимоверно. В нея и двете жени бяха описани като глупачки, каквито всъщност си бяха, и, разбира се, обръщаше се внимание на това какво прави Беки с Феърфийлд. Изтъкваше се, че първите опити на Лита в сферата на връзките с обществеността са били за негова сметка. Нали той й бе дал повод да попадне в телевизията, значи всъщност именно той я бе създал. И заслужаваше нещо за усилията си…
Колкото до Беки, тя бе обикновена крадла. Каквото и да твърдеше съдът. Крадла, а сега и истински вандал.
Рупърт кипеше от справедливо възмущение. Не му се искаше да прибягва до крайни средства. Това означаваше да се ожени по сметка. За някоя възрастна дама с куп пари и без никаква класа, от онези, които биха си платили, за да получат титлата му, и биха се съгласили да приведат пари в личната му сметка. По-скоро би станал жиголо, отколкото бедняк, горчиво разсъждаваше той.
Като си представеше, че цял живот ще е принуден да си ляга с баронесата или с някоя като нея, която може би ще иска да го правят при вдигнати завеси! Не можеше да го понесе, на света нямаше толкова силни наркотици, че да го накарат да го направи.