Но докато беше тук, смяташе да се възползва максимално. Старите му приятелчета, вероятно в неведение относно финансовото му състояние, го приемаха с отворени обятия. Може би щеше да успее да намери някоя богата дебютантка в обществото, с добро сърце и щедра природа, отчаяно копнееща за любов, която да не придиря особено за отсъствията му нощем понякога. Определено шансовете му щяха да са по-добри, ако можеше да покаже, че има законни бизнес интереси.
Лита и Беки притежаваха толкова много. Бяха му длъжници и той възнамеряваше да си поиска дължимото.
Няколко телефонни обаждания го бяха убедили, че този човек може да му помогне.
Кати Доналдс му се усмихна замечтано.
— Господин Бесъл ще ви приеме веднага, ваша светлост — изрече тя.
Тридесет и седма глава
Когато се появи на алеята, Беки го очакваше. За пръв път в живота й бизнесът й се струваше напълно безинтересен. Остави Шарън да се оправя с последиците от интервюто на Рупърт. Приятелката й я убеди да открие една далечна родственица на семейството, вдовица на граф, и да я покани да отседне безплатно в имението, за да заеме празното място, останало, след като една от гостенките със строги морални разбирания бе оттеглила резервацията си и настояваше да й върнат парите.
— Беше запазила три стаи. Това ще отвори голяма дупка в бюджета ни. И не отмени навреме резервацията.
— Няма значение. — Видът на Беки показваше, че изобщо не я интересува. — Върнете незабавно парите на госпожа Фойерщайн, както и на гостите, поканени от нея. Още днес. И им изпратете от онези копринени възглавнички, напълнени с лавандула от градината, и бележка, в която се казва, че за в бъдеще се надяваме да ги видим във Феърфийлд или на някой друг хотел на „Ланкастър“.
— Добре — кимна Шарън. — Всъщност имаш право. Не можем да градим репутацията си на друго, освен на…
— Безгрижен лукс. Вестите за това как ще се справим с тази ситуация ще обиколят плажовете на Палм Спрингс, Малибу и Хамптънс.
— Съгласна съм, шефе.
— И запълни тези стаи.
Шарън започваше да разбира стратегията на Беки. Графинята бе идеална за целта. Старата дама се чувстваше страшно доволна да хапва и пийва безплатно цяла седмица, а американците и канадците бяха безкрайно щастливи от възможността да общуват с една истинска аристократка. Понамалелите резервации изведнъж като с вълшебна пръчица започнаха отново да валят. Лита удържа на думата си — в пресата повече не се появиха очернящи ги статии.
Хотелът в Единбург бе почти готов, а преустройството на сградата в Лондон вървеше по график. Банките, които по-рано не искаха и да чуят за Беки, сега се надпреварваха да й дават заеми.
Но тя изобщо не се интересуваше от това.
В нея имаше един нов живот. Дете — нейното и на Уил Лоугън. Чувствата й бяха толкова дълбоки, че направо не знаеше за какво да се притеснява по-напред. За бебето? Дали чашата вино, която обикновено изпиваше на вечеря, не му бе навредила? За Уил? Дали ще откаже да признае бащинството? Ами ако го направи, тогава какво? Дали детето й нямаше да бъде подложено на ежемесечни посещения от страна на мрачния си и сърдит баща и да бъде принудено да пътува до някой малък, забутан градец в Йоркшър, за да погостува на Лоугън, жена му и законните му деца? Може би той щеше да се ожени за онази своя надута малка секретарка. Дали Лоугън нямаше да каже на детето им, че е резултат на еднодневна връзка? Все някой сигурно щеше да го направи.
Беки полагаше големи усилия да не провеси глава от срам. Копеле. Така щяха да наричат бебето й. А на жълтите вестници щеше много да им хареса. Клеймото щеше да следва детето й навсякъде. „Том Ланкастър, извънбрачното дете на последната наследница на фамилия Ланкастър…“
Знаеше, че не бива да се засяга, но все пак за нея имаше значение. Голямо значение. Откакто бе взела решението да не продава Феърфийлд, Беки се опитваше да възстанови доброто име на баща си и законните му права. А сега щеше да забърка името си в публичен скандал. Забременяла от случайна връзка.
Избърса сълзите, които се канеха да потекат по бузите й. Лоугън най-сетне бе пристигнал. А тя по-скоро би умряла, отколкото да покаже слабост пред него.
Бързо изтича до банята и си сложи от специалните сини капки, които премахваха червенината от очите. Пое дълбоко въздух няколко пъти, за да прочисти гърлото си, и втри малко крем върху кожата на лицето си. Малко бронзова пудра отгоре и вече не изглеждаше толкова ужасно бледа.
Да, така беше по-добре.
Чу отварянето на тежката входна врата и гласа на госпожа Моркамб, която обясняваше нещо на Лоугън. Не можеше да различи думите им, но дори само плътният му мъжествен тембър я накара да изтръпне. Взе шишенцето с парфюм „Л’арпеж“ и леко се напръска, използвайки уханието като оръжие. После слезе долу.