Лоугън носеше черни кадифени панталони и черна тениска. Брадата му бе набола и изглеждаше още по-мускулест от преди. Сигурно е работил в някоя градина, вдигал е камъни, за да направи ограда, или е местил статуи наоколо. Тениската се бе опънала на гърдите му и бе срязана на бицепсите му.
Не смееше да го погледне, за да не би да го пожелае дори и сега.
— Здравей, Уил! Радвам се, че дойде. — Господи, звучеше така, сякаш предлага на викария да си вземе още един сандвич с краставичка. — Мисля, че е добре да останем насаме в кабинета.
— Чудесно.
В очите му имаше някаква тъга и примирение. За Беки това бе истинско мъчение. Нима да има дете от нея бе толкова ужасно? Изглеждаше като човек, осъден на доживотен затвор.
— Госпожо Моркамб, ще се погрижите ли да не ни безпокоят по никакъв повод?
— Разбира се, госпожице — твърдо заяви икономката.
Беки покани Лоугън в библиотеката и затвори вратата след тях. После взе телефона и остави слушалката отворена.
— Седни.
Лоугън се подчини. Приседна на ръба на креслото в стил Луи XVIII, сякаш му се искаше да се измъкне колкото е възможно по-скоро оттук. Красивите му тъмни очи се впиха предизвикателно в нейните.
— Предполагах, че вземаш противозачатъчни хапчета.
— Не, не вземам. Бебето е твое, Уил.
— Знам. — Той въздъхна.
— Не искам пари от теб.
— О, не! — саркастично вметна той. — Лейди Ребека не желае нищо от наемния слуга.
— Надявам се да се държиш разумно. Искам само онова, което е най-добро за детето.
— И какво е то? Да има женени родители, които наистина се обичат ли?
Това бе прекалено за Беки. Усети как сълзите неумолимо се надигат в гърлото й. Трябваше й половин минута, преди да ги задържи с върховно усилие на волята си, а дори и след това гласът й трепереше.
— Трябва да се справим със ситуацията, каквато и да е.
— Съгласен съм — изръмжа той.
— Тогава… предполагам, че трябва да те попитам каква роля искаш да играеш в живота на детето. Не желая да се привързва към теб, ако не възнамеряваш да останеш близо до него.
— Ще бъда до него през цялото време. — Лоугън се намръщи буреносно. — Да не мислиш, че ще оставя едно дете, моето дете! — да бъде тормозено, защото ние не сме използвали предпазни средства?
— Ще я нарекат копеле — промълви Беки и една сълза издайнически се търкулна по бузата й.
— Може да е момче. — Той седеше и се взираше в нея. — Искам да се оженим.
Беки го зяпна. Сърцето й заби лудо, изпълнено с надежда, която не можеше да потисне.
— Какво? Какво каза?
— Само временно може би. Заради детето. Не очаквам да останем свързани дори за една година. Ще се оженим сега и ще се разведем шест месеца след раждането. Така детето ще има законно име и няма да е нужно да се виждаме повече. После ще го виждам веднъж седмично. Ще му кажем, че просто нещата между нас не са потръгнали.
Пламъчето на надеждата проблесна и угасна. Беки притисна чело с дланите си. Сякаш сънуваше лош сън. Щеше да се омъжи за човека, в когото бе безнадеждно влюбена, но той продължаваше да я мрази.
Но не можеше да откаже на това предложение. Нейното щастие не бе важно. Само за една година страдание щеше да елиминира от живота на детето си жълтите издания, прякорите, клюките.
Беки се ужасяваше от идеята, но трябваше да приеме, преди той да промени решението си.
— Чудесно — пророни тя.
— И не бива да го правим изненадващо. Щом искаш да пресечеш клюките, не можеш да бягаш и да се криеш. Не е задължително да вдигаме голяма и скъпа сватба, но трябва да я обявим публично и да поканиш роднините си.
Беки потръпна, представяйки си как роднините й ще станат свидетели на нещастието й. Лоугън го забеляза и лицето му помръкна още повече.
— И на мен ми е неприятно, както и на теб. Но ще бъде само за един ден и няма да продължи дълго. Ще трябва да наемем някоя самостоятелна къща, така че хората да не приказват, когато забележат отделните ни спални.
— Има една малка къщичка близо до овощната градина, която мислех да купя.
— Чудесно. Можеш да я продадеш, щом всичко свърши. — Лоугън се изправи. Днес ще купя пръстен и ще ти го изпратя по пощата. Можеш да направиш съобщение в пресата и да съставиш списъка с поканените. Аз ще ти пратя списък с моите гости.
— Няма нужда да правим пищно тържество, нали? — едва не проплака Беки. Не мислеше, че може да се справи.