Лоугън я погледна презрително:
— Достатъчно голямо, за да спрем клюките. Близки роднини и няколко приятели. Ще получиш бройката на моите гости. Уведоми ме за приготовленията и гледай да организираш всичко възможно най-скоро.
Тръгна си, без да се обърне.
След десетина минути госпожа Моркамб внимателно влезе в библиотеката, понесла табла с чай и парче пандишпанов кейк.
— Трябва да хапнете нещо, госпожице…
Беше очаквала да я завари разплакана на стола, но Беки със сухи очи пишеше на бюрото си.
— Благодаря, госпожо Моркамб. Ще ми донесете ли телефонния указател? Трябва да се обадя в „Таймс“.
Беки не помнеше как е преживяла следващите две седмици. Организира сватбата за рекордно кратко време, плати двойно на „Симпсън“, за да напечатат бързо поканите, пусна съобщения за годежа навсякъде, дори позира пред фотографите заедно със студено усмихнатия Лоугън. Показваше ръката си с елегантния еднокаратов диамант, който й бе изпратил по пощата, сякаш го е надянал на пръста й на някоя осеяна с цветя поляна. Бременността изобщо не й личеше още, но пък нямаше време да си шие рокля по поръчка, затова накара местната шивачка да пришие шлейф от ръчно плетена дантела към една официална бяла рокля.
— Не може да е сериозно, Ребека. За бога, та той е никой! От работническата класа. Градинар… — Слисаните викове на леля Виктория отекваха по телефонната линия.
— Той ще стане мой съпруг — спокойно повтори Беки. — Ако не искаш да дойдеш, ще те разбера, лельо Виктория. Леля Минди ще дойде.
— Аз също. — Тя въздъхна горчиво. — Длъжна съм. Но, Ребека, така посрамваш семейството си.
— Радвам се, че си поговорихме, лельо Виктория — отвърна Беки и затвори. Вече не се тревожеше какво ще кажат леля Виктория и чичо Хенри. Много отдавна бе минало времето, когато отношението им можеше да я засегне.
Сега я болеше само от отношението на Лоугън.
Запази час за церемонията в местната църква — величествена постройка от четиринадесети век, от сив камък, със средновековни фрески, които още личаха по тавана — и накара да я украсят с плодовете на сезона — кратунки и орехи, напръскани със златен спрей, прекрасни хризантеми, разцъфнали в жълто, охра и бяло, ружи, астри и гирлянди от благоуханен повет. Плати двойно на местния сладкар, за да приготви сватбена торта на шест етажа, с бледосиня глазура и бяла сметана за украса, приличаща на произведение от уеджуудски порцелан.
Самата сватбена церемония за щастие се стори на Беки доста кратка, защото имаше още куп неща за вършене. Леля Минди, облечена в красив костюм от зелена коприна, бе нейната кума, а до нея стоеше Шарън в рокля със същия цвят, която носеше букет от изсушени лавандулови цветчета, рози и лилии. Беки се усмихна на каменната физиономия на леля Вики, на Кен Стоун и на родителите на Лоугън. Майка му, дребна, приятна жена с измъчено лице, облечена в костюм от туид и сламена шапка с панделка отпред, се бе разплакала. Викарият прочете пасажа от Библията, в който се описваше как Иисус превърнал водата във вино в Кана Галилейска, после изнесе кратка проповед, за което Беки изрично бе настояла; размениха клетви и всичко приключи.
Излязоха от църквата под одобрителните усмивки на събраното паство и звуците на „Панус Ангеликус“, за което бе платила трийсет лири на едно момче от църковния хор. Само за да избегне общото пеене на някой химн. Когато бе прошепнала своето „да“, Беки за миг бе загубила самоконтрол, но сега всичко изглеждаше наред.
Булките обикновено плачеха на сватбата.
Само че не по същата причина като нея.
Тя се замисли колко смешна всъщност е цялата история. Днес беше сватбеният й ден, за който си бе мечтала още когато за пръв път бе преметнала кърпичка върху главата на първата си кукла Барби.
И в същото време най-ужасният ден в живота й.
Успя да задържи усмивката си по време на приема след церемонията в малката градина зад кухнята, затворена сега за гостите на хотела. Обикаляше сред поканените на тържеството по време на почерпката с хапки от студения бюфет, които тя изобщо не вкуси. Но когато Лоугън я дръпна леко за ръкава, не можа да се сдържи и подскочи цялата.
Той се усмихна, но очите му останаха студени.
— Трябва да тръгваме. — Гласът му бе снижен до шепот. — Вече е три часът.
— Добре.
Тя целуна Шарън, плесна с ръце и съобщи на гостите, че се оттеглят. Баркин докара пред терасата малкия кабриолет, украсен с бели астри. Лоугън помогна на жена си да се качи, докато събраното множество ги аплодираше и подвикваше весело.
Тя хвърли букета си и братовчедката на Лоугън — Франсин — го улови. Беки усети как едрото тяло на мъжа до нея се стегна едва забележимо и сълзите овлажниха миглите й.