— О, вижте, тя плаче! — извика госпожа Лоугън.
— Просто съм много щастлива — отрони едва-едва Беки и се насили да се усмихне.
— Тръгвай, за бога! — скара се тихо Лоугън на кочияша.
Баркин плесна с юздите и потеглиха сред облак благоуханни цветя, радостни викове и с много болка в сърцата.
Черният път, който минаваше покрай Феърфийлд, водеше право до малката къщичка. Беки предполагаше, че тя някога е принадлежала на някой от работниците в имението. Беше малка и уютна, с идиличен сламен покрив и мъничка собствена градина отпред. Не бе успяла да я купи, но собственикът, който живееше в Лондон, се бе съгласил да я даде под наем за една година. Беше обзаведена семпло, с груби ленени чаршафи и кухненски прибори с пластмасови дръжки, но щеше да им свърши работа.
Баркин спря отпред.
— Пристигнахме, господин и госпожо Лоугън, пожелавам ви много…
— Благодаря! — прекъсна го Лоугън. — Заповядай.
Той даде бакшиш от двайсет лири на кочияша.
— Покорно благодаря. — Баркин се усмихна широко. — Е, оставям ви насаме.
Цъкна с език и зави обратно с кабриолета.
Беки каза:
— Има ключ под онази саксия до входа.
Лоугън се наведе:
— Аз ще го взема. Не искам да цапаш роклята си.
— Пет пари не давам за глупавата рокля! — сопна му се тя. Сякаш нещо се отпуши в нея и цялото напрежение от последните две седмици заплашваше да се излее навън. — За мен тя не означава нищо.
— Ти си непоправима глезла — отвърна й Лоугън със смразяващо тихо презрение в гласа. — Не можеш ли да почакаш, докато влезем вътре? Искаш да развалиш всичко, което направихме досега ли?
Беки млъкна.
— Съжалявам, прав си.
Подаде му ключа и той отвори вратата.
Мястото бе основно почистено, след като бе идвала тук за последен път. На масата стоеше плетена кошница за пикник. Вътре се виждаше пресен хляб, яйца, цяла пита сирене, бутилки шампанско, трюфели, плодове… В малката всекидневна имаше камина с умело подредени подпалки, въглища и дори смачкан на топка вестник. Слънцето бе слязло ниско над хоризонта и навън бе захладняло.
— Оправили са само двойното легло — измърмори Беки, — но мога да приготвя това в другата стая, ако искаш.
Той повдигна едната си вежда.
— Знаеш как да постелеш легло?
— О, я върви по дяволите! — сопна му се тя.
Той въздъхна.
— Права си. Виж какво, и за двама ни е неприятно, но го правим заради детето. Нали така? Щом се налага да живеем заедно, нека се опитаме да се държим цивилизовано.
Беки кимна, понеже нямаше доверие на гласа си.
— Ти оправи леглото, а аз ще се погрижа за огъня в камината, за топлата вода и за вечерята — предложи Лоугън.
Тя не бе хапвала нищо цял ден. Изведнъж усети страшен глад.
— Звучи ми добре.
Тридесет и осма глава
— Разкажете ми за Феърфийлд — кротко подхвана Пийт Бесъл, — милорд.
— Можеш да ме наричаш Рупърт — отвърна той и безгрижно завъртя чашата си с бренди, така че част от алкохола плисна към огъня и за миг пламна ярко.
Рупърт ставаше все по-пиян, но изобщо не се притесняваше от това. Харесваше Бесъл. Този тип бе американец и при това някакъв дребен шеф в рекламна агенция, но си знаеше мястото. Освен това се отнасяше с уважение към Рупърт, настани го в собствената си частна квартира на Мадисън Авеню, луксозно мансардно жилище с еротични снимки по стените, боядисан в черно паркет и изобилие от животински кожи по пода. Това бе любовно гнездо, предназначено за някоя любовница или по-вероятно — за много любовници, но беше луксозно и имаше леко упадъчен вид. Бесъл изпращаше на Рупърт като подарък шампанско и малки шишенца кокаин със стъклени тапи и мънички сребърни лъжички. Имаше много пари и не се свенеше да ги сподели с друг, установи доволно Рупърт.
Не като онези стиснати кучки в родината му.
— Историческо място. Семейното имение. Моето имение. Сега тя… — Рупърт се намръщи… — Тя го осквернява, превръщайки го в хотел. Прави състояние от моята собственост. Не е честно. Тя е жена. Не може да продължи името на рода.
— Видя ли това, Рупърт?
Бесъл угоднически му подаде сгъната страница от вестник, извадка от „Таймс“. Рупърг примигна ужасено.
— Какво… Омъжила се е за Уилям Лоугън? Някакъв градинар?
Толкова пребледня, че Бесъл побърза да му посочи къде са тоалетните. Не искаше този пиян глупак да повърне насред „Оукс“, изискания мъжки клуб в центъра, в който тъкмо го бяха приели.
— Спокойно. Няма да повърна. Просто ми се повдига от всичко това.
— Разбираемо е — утеши го Бесъл. Той живо се интересуваше от Лита. Би направил всичко, за да я унищожи. Може би тази Беки щеше да му е от полза. Но Рупърт Ланкастър бе много важен участник в плана му, а Рупърт изпитваше нужда да го изслушат.