„Като всички пропаднали пияници“, помисли си Бесъл с презрение.
Ланкастър обаче имаше и друго предимство в очите му, освен името си — подлото лукавство. Беше успял да измъкне пари и от двете жени. Още не бяха съсипани напълно единствено защото Ланкастър нямаше представа какво да прави с парите им, след като ги бе откраднал.
Това нямаше да се случи на Пийт Бесъл.
Пийт, разбира се, се справяше завидно. Беше добър в работата си и го знаеше. Запази собствените си клиенти. Но онези, които не бяха последвали Лита в новата й фирма, не бяха доволни от работата му. Макар и по-късно, и те бяха отишли в „Ню Уейв“ или в други агенции. Постепенно слуховете за това, че Лита е откраднала идеите му, се замениха от намеци, че именно тя винаги е била големият талант в агенцията.
Мразеше тези приказки. Още повече, след като Хари Вайс напусна. Това приличаше на вот на доверие към Лита. И обвинение към него.
„Дохъни“ все още бе важна сила в бизнеса, но влиянието й намаляваше. Престижът и клиентите — също.
Да унищожи „Ню Уейв“ се бе превърнало в истински жадуван блян за Пийт. Нямаше представа как да го постигне, докато не се появи Рупърт Ланкастър.
С идеите на Рупърт и под ръководството на Бесъл това щеше да е детска игра. А ако междувременно можеше да навреди и на братовчедката Ребека като награда за англичанина — толкова по-добре.
— Мисля, че пресата ще се заинтересува от това, не си ли съгласен? Бедният наемен работник и богатата наследница? И освен това има доказателства, че ти си спечелил големи поръчки за компанията й. И че Лита е започнала бизнеса си като партньор в твоята фирма.
— Точно така. — Рупърт отпи поредната голяма глътка от брендито си.
Топлината на алкохола се смеси с топлината на пропукващия огън и удобния кожен фотьойл. Навън, сред небостъргачите на Манхатън, духаше леден северен вятър и той се наслади на уюта вътре. Усмихна се замаяно на Бесъл и внезапно му хрумна нещо.
— Знаеш ли, Беки започна да се занимава с хотелиерство в „Ланкастър“. — Засмя се. — С един мизерен малък хотел. И… аз й помогнах тогава.
— Разбира се — подкрепи го Бесъл. — Тя е откраднала всичките ти идеи, нали така? И Лита също е отмъкнала бизнес плановете ти, нали?
— Напълно вярно! — категорично отсече Рупърт. Снижи гласа си: — Но може би трудно ще се докаже.
— Когато става дума за хотелски бизнес, обслужващ само важни персони, и за една рекламна къща, няма нужда да го правиш. — Бесъл се ухили. — В това е цялата прелест на плана. Трябва само да се вдигне достатъчно шум. — Отново се усмихна мазно. — И може би тази Беки ще ти плати, за да се махнеш от главата й, след като види какво ще направим с Лита. Клиентите й ще се разбягат като ужилени. Втренчи поглед в госта си. — Трябва само да се придържаш към плана.
— Нямаш проблеми. Рупърт се усмихна заговорнически. — Можеш да разчиташ на мен.
— Добре — съгласи се Пийт. — Още едно бренди?
Беки се стараеше максимално да избягва Лоугън, но не беше лесно. Той се зае да работи само за местни клиенти, но се прибираше вкъщи навреме за вечеря. Зимата чукаше на вратата и трябваше бързо да се организират коледното и новогодишното парти, пълна празнична програма за хотела в Единбург, както и седмицата за хотела в Лондон, посветена на творбите на Дикенс, и по-специално — на неговата „Коледна песен“. Но нищо не променяше факта, че Беки се връщаше у дома при Лоугън всяка вечер.
Студения. Надменния. Горд Лоугън.
Оставяше й бележки, вместо да разговаря с нея.
„Имаме нужда от още дърва за огъня. Нямаме хляб.“
Излизаше от стаята, когато тя приседнеше до камината, и отиваше да чете в старото, люлеещо се кресло в гостната, обикновено с бутилка вино, което не я канеше да сподели.
Това нараняваше ужасно Беки, но тя много се гордееше, че не показва чувствата си пред него. Когато получаваха писма и тя трябваше да чете поздравителни картички, адресирани до „Госпожа Уилям Лоугън“, внимаваше той да не забележи как трепва от болка.
Тази вечер се прибираше късно. Тъкмо се връщаше от Лондон, където правеха последните допълнения към новия хотел, безукорно елегантен и модерен. Дизайнерите искаха да им каже какво име да сложат отпред и Беки бе решила да го нарече просто „Ланкастър“. Щеше да изгради цяла верига. Този в Шотландия щеше да се казва „Ланкастър-Единбург“. Само Феърфийлд никога нямаше да бъде наречен хотел „Ланкастър“.
Беки слезе от мерцедеса си и потрепери. Въздухът беше направо леден заради ясната нощ. В провинцията звездите изглеждаха толкова ярки, че блестяха като диаманти по мастиленочерното небе над главата й. Някъде отдалеч се чуваше бухането на сова, полетяла над близките поля. Зад гърба й се виждаше осветеният величествен силует на Феърфийлд. Сред последните гости бяха първите европейци, които отсядаха в него — италианско семейство, потомствени състезатели с бързи коли и купища пари, явно отегчени от безкрайните слънчеви дни в родината си. Беки не се интересуваше откъде идват гостите й. Стига да плащат сметките си и да си заминават щастливи, за да разказват за преживяното на богатите си приятели. И в нейната малка къщичка прозорците светеха. През големия прозорец можеше да зърне веселия огън в камината и светлината в кухнята…