Лоугън си беше у дома. Разбира се.
Тя влезе и затвори вратата зад гърба си.
— Уил, аз… Господи!
Лоугън се закова на мястото си, съвсем гол. От него се вдигаше пара. Току-що бе излязъл от банята. Стегнатото му тяло сякаш бе излято от бронз, коремът му бе гладък и мускулест. Гъстите тъмни косъмчета по гърдите бяха залепнали за кожата му, а водата се стичаше надолу на малки вадички. Бедрата му изглеждаха мощни като на състезател по ръгби, а пенисът му — толкова голям, колкото си го спомняше.
— Видя ли достатъчно? — иронично попита той.
Беки се сепна.
— Не можеш ли да използваш хавлия?
— Сложих ги в пералнята. Още не са изсъхнали.
Лоугън се върна отново в банята, докато тя се посъвземе малко. Знаеше, че се е изчервила. Надяваше се, че няма да си личи толкова на светлината от огъня. Той се появи само след минутка, обул джинсите си, с боси крака и все още мокри гърди.
— Мислех, че ще останеш в Лондон тази нощ — каза той.
— Съжалявам, че те разочаровах! — отвърна рязко Беки.
— Цялото това пътуване напред-назад сигурно ти тежи. — Не искаше да се поддава на тона й. — Трябва да се опиташ да намалиш малко темпото заради бебето. Бременността не е подходящо време да се подлагаш на голям стрес.
Беки се опита да задържи погледа си настрани от силно изразените му мускули. Махна с ръка към малкото им жилище.
— Твърде късно е за това, не смяташ ли? — Нямаше къде другаде да погледне. Тялото му и действаше като магнит. — Моля те, облечи някакви дрехи — настоя тя.
Лоугън само се приближи към огъня и се протегна пред камината, гъвкав и грациозен като лъв. Присви очи и се загледа в нея.
— Ако не знаех със сигурност, че греша, щях да си помисля, че голите ми гърди те смущават.
— Разбира се, че ме смущават. — Беки нямаше намерение да се разкрива, но какво пък. — Ти си този, който избяга от мен, не помниш ли? Отблъсна ме.
Очите му се разшириха:
— Шегуваш се, нали? Аз съм те отблъснал? Ти каза, че не искаш да ме виждаш повече. Когато се върнах.
— Остави ме да се измъчвам цели шест седмици — каза Беки и усети как гласът й изневерява. — Спа с мен, а после просто ме остави да те чакам. Прави секс с мен и после ме забрави. Като че ли съм някакъв парцал.
Лоугън се изправи и стъпи здраво на крака. Направи крачка към нея.
— Това ли си мислеше? Че само съм искал да правя секс с теб?
— И защо не? Напусна Феърфийлд. Когато се върна и се спъна в мен, тогава също искаше да ми се нахвърлиш. Или просто да ме подразниш. Обиди се от… от… — Толкова ядосана се чувстваше, че чак заекваше. — … от нищо и после просто ме изостави…
— Защото ти започна да разправяш някаква тъпа история за някакъв слуга.
— Било е в миналото. Не ставаше дума за теб, упорит глупак такъв.
— Предполагам, че не е било нищо лично и когато изхвърли онази картичка за Деня на свети Валентин, която ти изпратих? Била е на прабаба ми, Беки. Моят прадядо й я е изпратил от фронта. Семейството ми я е пазело години наред.
Беки зяпна.
— Съжалявам. Ти не ми каза…
— Не мислех, че е нужно, за да не я изхвърлиш.
— Но ти ми изпрати само една картичка, Лоугън. Дори не ми се обади. Нищо.
Той изглеждаше объркан.
— Мислила си, че съм те зарязал? Но нали ти казах, че не ме бива в телефонните разговори? Обясних ти, че нещо толкова специално като връзката между нас не бива да се поддържа от разстояние. Защото е глупаво. Не мога да обичам някого по телефона.
— Казваш „да обичам някого“?
— Разбира се. Бях лудо влюбен в теб. — Лоугън поклати глава, сякаш напълно озадачен. — В това има известна ирония, нали, да си въобразя, че градинарчето може някога да спечели ръката на господарската дъщеря?
— Ти си ме обичал — прошепна Беки. — Наистина си ме обичал.
— Жалко, че ти никога не си изпитвала същото към мен. Винаги си ме карала да чувствам, че според теб аз търся само парите ти, сякаш съм жиголо.