В главата й почваше да се оформя идея.
Беки спа лошо, въпреки че Лоугън бе сложил ръка върху устните й, за да спре да говори притеснено за Рупърт, и бе проникнал в нея, карайки я да забрави всичко, докато я люби. Когато свършиха, тя се отпусна, както обикновено, а Лоугън заспа, прегърнал я с мускулестата си ръка. Но въпреки топлината на тялото му и сладостните усещания на скорошния оргазъм, Беки не можеше да заспи.
Когато Лоугън се намираше до нея, всичко й се струваше постижимо. А сега Рупърт отново се появяваше на сцената. Със сигурност беше той. И тя нямаше никаква представа какво да прави.
Измъкна се от леглото в шест часа, направи си кафе, загърна се добре в кашмирения си халат и излезе да се поразходи в розовата градина, сега пълна с ярки шипкови плодове, които внасяха колорит в хладното ранно утро. Разсеяно си помисли дали да не направи малко сироп от шипки. Гостите обичаха всички стари английски рецепти, например желето от киселици, което тя с удоволствие им поднасяше. Господи, колко красиво бе имението Феърфийлд! А сега, когато бе потънала в дългове заради другите два хотела, имаше опасност да изгуби къщата, да изгуби всичко.
Можеше да избира — да се оттегли, да се примири, да живее на издръжка на съпруга си или да защити честта си. Тя бе рискувала. А сега всичко ужасно се объркваше.
Отпи от кафето и се загледа в парата от горещата течност, която се смесваше с бялото облаче на дъха от устните й, докато стъпваше по замръзналата трева. Изпитваше страх, да, но и още нещо, по-дълбоко — изпитваше гняв.
Рупърт винаги щеше да се връща. Трябваше да намери начин да го унищожи. И да защити себе си от подобни неприятности. „Притежавам английска смелост и американска упоритост — помисли си Беки. — А това определено е достатъчно, за да се изправя срещу него.“
Върна се обратно в къщата в малко по-добро настроение и махна с ръка на Лита, която стоеше в кухнята, облечена в една от по-широките й рокли. Можеха да закусят заедно и да продължат с плановете. Отвори кухненската врата и влезе.
Тогава звънна телефонът.
Рупърт седеше с Пийт Бесъл в малката конферентна зала в „Дорчестър“, облечен в най-хубавия си костюм на фино райе, с дискретна вратовръзка „Хермес“ и обувки „Джон Лоб“, а семплите му златни ръкавели и пръстенът с фамилния герб проблясваха на светлината на лампите. Беше трезвен, но независимо от това, се забавляваше невероятно много.
Присъстваха впечатляващ брой журналисти от жълтите вестници, както и няколко репортери на финансовите издания. Бесъл се бе обадил където трябва, бе инструктирал адвокатите, бе свършил добра работа. Рупърт с радост щеше да му отстъпи Лита.
— Но защо ви отне толкова време да го оповестите публично, лорд Ланкастър? — попита хубавичка репортерка от „Дейли Мирър“.
Рупърт обърна бляскавата си, сексапилна и леко съжалителна усмивка към нея. Тя се изчерви.
— Защото се надявах, че няма да се стигне дотук. Че госпожица Моралес, впрочем госпожа Конрън, и госпожа Лоугън сами ще решат да постъпят честно и почтено. Те знаят, че са се възползвали от поверителна информация. Предполагам, че трябваше да се досетя какво ще стане, когато госпожа Лоугън започна да обвинява мен за краха на „Ланкастър“, който настъпи под нейно ръководство. В крайна сметка обаче, след период на сериозно обмисляне, чувствам, че съм длъжен пред семейството си и пред себе си да отстоявам онова, което по право е мое.
— Излизали сте и с двете жени?
— Да — сериозно отговори Рупърт, — което ме поставя в неловко положение. Налага се да ги съдя за нанесени щети.
— Срещате ли се с някоя конкретна дама в момента?
— Малко съм огорчен от любовта, както сигурно разбирате — отвърна Рупърт.
Последва съчувствен смях и той се ухили.
— Значи наистина сте завели дело?
— Всичко е вписано в гражданския регистър. За съжаление. — Рупърт се изправи, усетил, че е дошъл моментът да се оттегли. — Това е всичко, дами и господа.
— Имам копия от исковете за вас — развика се Бесъл и ги размаха пред различни репортери, които крещяха нови въпроси към излизащия през вратата Рупърт.
Той се усмихна широко. Всичко изглеждаше просто идеално.
— Да, ясно. Разбрах. — Беки се намръщи и погледна Лита, която й правеше знак да затвори. — Ще ти се обадя пак.
Остави слушалката и извика на Шарън да не я свързва повече с никого.
— Този кучи син! Пийт Бесъл. Този негодник! — просъска Лита. — От старата ми фирма е. Сигурно той е намерил Рупърт.
— Знаех си, че е получил помощ отнякъде. Да не би да имате стари сметки за уреждане с този Бесъл?