— Имам си агент.
— Кой ще се грижи по-добре за нуждите ти, ако не някой от семейството?
— Не мога да го направя. — Лита изгаряше от срам. Колко чужд й се струваше брат й! Той използваше родителите си, пропиляваше живота си, а сега се опитваше да живее на нейния гръб. — Но ми хрумна друго, Чико.
— Чакам — подкани я той и още повече я ядоса.
— Апартаментът ми на долния етаж. Канех се да го дам под наем, но кой знае какви щети може да нанесе един наемател. Виж какво — твой е. Живей в него или го дай под наем на някой съвестен човек. Можеш да задържиш наема за себе си.
Той сви рамене.
— Да. Явно имаш нужда да ти свърша услуга.
Услуга! Беше представила нещата по този начин само за да не го засегне.
— Ако не го искаш…
— Искам го. Ще кажа на татко. Трябва да вървя, Лита. Ще се видим пак — каза Чико.
Излезе и дори не си направи труд да затвори вратата.
Лита се отпусна тежко на една от възглавничките и се опита да се успокои. Да забрави за брат си. Той бе един нехранимайко и винаги щеше да си остане такъв. Тя трябваше да продължи напред. Сега семейството й бе част от миналото й. Обичаше ги, но бе поела към един нов живот.
Щеше й се Рупърт Ланкастър да се обади.
Пета глава
— Влез! — извика й младият мъж.
Дългата му руса коса се спускаше над яката, носеше тесни джинси и памучна риза на цветя с широка яка. „Поредното хипи“, помисли си Лита с пренебрежение. Свали лекото си сако „Диор“ и се озърна наоколо.
— Къде е Рупърт?
— Кой? Аз съм Фреди Уилсън. Режисьорът.
Лита с леко нетърпение пое подадената й ръка.
— Рупърт. Лорд Ланкастър. От „Бенсън и Бейли“. Не бе го чувала цяла седмица.
Всъщност изобщо не бе разговаряла с него. Предишния ден, в седем часа, Бил тъкмо бе решил да приключват, когато му се бе обадила някаква жена от известната рекламна къща „Зейн Продакшънс“ и бе поканила Лита да иде на пробни снимки сутринта. Тя едва бе успяла да заспи от вълнение при мисълта, че най-сетне ще го види.
— О, клиентът ли? Никога не изпращат свои хора на снимките. Само преглеждат резултатите. — Той махна към един стол в ъгъла. — Сали ще се погрижи за грима ти.
Лита седна, ядосана. Страхотно! Ама че лош късмет! Той дори не беше тук, а тя напразно се бе измъчвала от безсъние. Имаше сенки под очите и се чувстваше изтощена.
С усилие на волята се съсредоточи върху Сали.
— Как си? — Лита й се усмихна приветливо. Гримьорите можеха да се окажат най-големият враг на едно момиче; надменните модели, които се отнасяха с тях, сякаш не съществуват изобщо, винаги изглеждаха малко по-зле от останалите. — Надявам се, че в чантата си имаш много добро средство за прикриване на сенки.
Нямаше смисъл да се ядосва. Точно сега трябваше да си свърши работата.
Бил очевидно имаше право, че Ланкастър само изпълнява обичайната си роля по отношение на тези проби. Трябваше да разклати самоувереността му.
— Как се казваш, скъпа? — попита я режисьорът, когато приключиха.
Челото му леко лъщеше от пот. Как само бе разкършило ханша си това момиче, как бе пригладило блузата върху гърдите си, как бяха проблеснали тъмните й очи… истинска фурия. Все едно се намираше на карнавала в Рио. Толкова силно я желаеше, че направо не можеше да се сдържа. По дяволите Бил Фишър и предупрежденията му да стои настрана!
— Розалита Моралес — отвърна тя.
— У теб има нещо. Наистина има нещо.
— О, знам — съгласи се тя.
После, преди да успее да й предложи цигара с марихуана, тя грабна палтото си и си тръгна.
„Кучка!“, помисли си Фреди Уилсън. Можеше поне да му благодари за невероятните пробни снимки, които й бе направил току-що. За каква се смяташе, за някоя звезда ли? Щеше му се да може да изхвърли пробите, но „Бенсън и Бейли“ искаха резултати. А освен това имаше и ужасното предчувствие, че това момиче ще преуспее. Ако станеше така, не му се искаше да е сред враговете й. Погледна към Сали. Тя тежеше с няколко килограма в повече, а и не беше модел, но пък бе сговорчива. Щеше да се задоволи с нея. Нуждаеше се от това.
— Но тя е идеална! — възкликна Рокмън. — Ти си гений, лорд Рупърт.
Рупърт леко се усмихна и не си направи труда да го поправи.
— Съвсем добра е за тази марка. Мога да ви уговоря и много добър хонорар.
— Хм-м — замислено отрони Рокмън, без да сваля очи от екрана.
Лита се усмихваше подканващо и танцуваше на белия фон. В истинския рекламен клип щеше да има редици кафеени храсти, тя щеше да е облечена със специален костарикански костюм в ярки цветове и щеше да държи шепа кафеени зърна. Но това определено бе точното момиче. С блестящи очи и интригуващо лице с високомерен израз. Искрена чувственост. Домакините щяха да се втурнат да купуват неговите бурканчета слабо разтворимо кафе; щеше да им се струва екзотично и предизвикателно. Можеше дори да започне да го предлага и на тийнейджърите и на онези дрогирани колежани. Тя бе млада, нова и въпреки това излъчваше опитност. Той самият я желаеше.