Беки нямаше плакати. След Ричард бе сърдита на всички мъже.
Опитваше се да не мисли за Ричард. Горчивото разочарование още я изгаряше. Искаше връзката им да е нещо специално. В крайна сметка предполагаше се, че той е избраникът на живота й. Беше слаб, леко приличаше на поет, с дълга тъмна коса и почтено семейство в Кънектикът. Бяха излизали заедно почти цяла година, преди да я убеди да го направят. Трябваше да е изключително романтично, символ на вечната им любов един към друг. Ричард носеше кошница за пикник — с вино, както и малко кожено томче с любовни сонети на Джон Дън, за да я предразположи. Но ветрецът в късното лято беше хладен като през есента, майонезата май не бе съвсем прясна, а когато съблече ризата си, Ричард се оказа направо кльощав. Беки усети лека погнуса, но половин бутилка вино й бе повече от достатъчна. Ричард я събори по гръб на тревата, която бе леко бодлива, а не коприненомека, както изглеждаше, разтвори краката й и проникна в нея.
Беки извика от болка, но Ричард само промърмори нещо успокоително и продължи да тласка. Единственото хубаво нещо бе, че всичко свърши след две минути… отне му повече време да намери къде точно да го пъхне, отърквайки се в нея като пияница, който се мъчи да улучи ключа в ключалката. Той изстена високо и се отпусна върху нея. Останаха да лежат така и Беки разсеяно го галеше по косата, надявайки се Ричард скоро да стане, за да може тя да се измие в близкото поточе, да се облече и никога повече да не го види.
— У-ха, страхотно! — Той я целуна неуверено. — Трябва да го направим пак.
Беки лежеше под него — чудесните й дълги и стройни крака, стегнатите й гърди с малки и деликатни зърна, хванати като в капан под бледите му кльощави крайници.
— Не мисля. — Тя решително размърда ханша си, за да се измъкне от него. Разкошната й платиненоруса коса улови бледите слънчеви лъчи и в този миг й се прииска да се покрие цялата с нея, също като лейди Годайва. — Малко ме боли. По-добре да се връщаме.
— Добре. Но трябва скоро пак да го направим.
Ричард се изправи, отпуснал тънките си ръце до тялото, зяпнал похотливо дупето й, което бе стегнато в резултат на турнирите по тенис през лятото. Той се пресегна и докосна копринената й руса коса, без да забележи потръпването й.
Беки отново усети тръпка на погнуса при спомена за това. Уф! Знаеше, че ще замине за Англия още когато новините за делото бяха стигнали до леля Минди, но това определено бе улеснило много напускането на Щатите за нея. Нямаше сълзи на летището.
— Моля, затегнете коланите за снижаването ни към Лондон. Температурата на земята е петнайсет градуса и денят е облачен…
Не може да бъде. Беки потрепери и пристегна колана плътно около тънката си талия.
При митническия контрол само погледнаха паспорта й и я пуснаха да излиза. Шофьорът вече я очакваше.
— Позволете да взема куфарите ви, госпожице. — Беки разпозна акцента му като кокни благодарение на филмите, които бе гледала. — Колата е насам, ако обичате, последвайте ме.
— Разбира се.
Надяваше се, че няма да навлизат прекалено навътре в града. Усещаше се крайно изморена, а пътуването й още не бе свършило. На паркинга шофьорът се приближи до един блестящ „Ролс-ройс“ и прибра тежките й куфари „Луи Вуитон“, без изобщо да мигне. Отвори й задната врата и Беки се настани вътре с грацията, която бе придобила след месеци наред уроци по добри маниери при госпожа Портър в Горен Ийст Сайд. Шофьорът с одобрение огледа стройните й прасци, но Беки бе прекалено изтощена, за да забележи. Включиха се в движението и поеха по магистралата, колата се носеше по пътя плавно като гондола във Венеция.
Шофьорът докосна за поздрав шапката си в огледалото.
— Е, госпожице Ланкастър — весело каза той, — добре дошли у дома.
— Кога точно ще пристигне?
Почитаемата госпожа Хенри Уитлок потропа нетърпеливо по махагоновата маса пред себе си и впери поглед в мъжа си. Искаше непременно да разбере кога пристига племенницата й. „Нищо няма да й липсва във Феър Фийлд“, горчиво си помисли тя. Двамата с Хенри бяха опразнили стаите, в които бяха прекарали цели двайсет години и сега живееха в една нова и съвсем обикновена къща в Глочестър; съвсем прилична градска къща с розова градина, но не можеше да се сравнява с Феърфийлд нейния Феърфийлд. Все още не бе свикнала с мисълта, че по закон имението е на племенницата й. Но тя нямаше да даде на дъщерята на Кристи повод за оплакване; момичето бе сираче, наследничка на брат й. Робърт бе допуснал ужасната грешка да се ожени за онази противна американка.