Усети как се възбужда. Преглътна и се концентрира в пътя напред. Последното, от което имаше нужда това момиче, бе още една катастрофа.
Пък и тя бе добро хлапе. Помоли го да включи радиото, за да послуша „Би Джийс“. Нямаше да й хареса във Феърфийлд. Поне това знаеше със сигурност.
Не изпитваше съжаление към милионерите, но когато се замисли в какво се забърква Беки Ланкастър, направо му стана мъчно за нея.
— Оуен, колко още остава?
Щеше му се да я отучи от този навик. Ако госпожа Уитлок я чуеше, мястото му щеше да изстине.
— Само още петнайсет минути, госпожице Беки. И ако не възразявате, предпочитам да ме наричате Баркин.
— О, разбира се. Благодаря.
Беки отново се отпусна на седалката. Сълзи напираха в очите й зад тъмните очила „Фенди“, но тя ги преглътна. По дяволите проклетите англичани! Още се чувстваше уморена и притеснена, а дори не можеше да го нарича с малкото му име! В „Риц“ бе поотпочинала — разкошна вана, пухкав бял халат, благоуханен сапун и прилична храна — но изобщо не беше спала. Биологичният й часовник бе тотално разстроен. А и цялата нощ бе вилняла гръмотевична буря; проблясваха светкавици и дъждът трополеше по прозорците. Въртеше се, будна, в леглото си и изпита истинско облекчение, щом зората най-сетне настъпи и видя как слънцето се показва зад облаците.
Леля й бе изпратила телеграма:
„Скъпа Ребека, добре дошла у дома. Баркин ще дойде да те вземе в два часа. Моля, не закъснявай. С нетърпение очакваме скоро да те видим.“
Беше я прочела пет пъти поред и все още не можеше да прецени как да я тълкува. Така ли общуваха помежду си хората тук? Леля й бе пращала картички за рождения й ден и за Коледа, подписани просто: „С обич: леля Виктория“. А сега най-сетне щяха да се срещнат.
Облече се много грижливо в бял кожен костюм с минипола от „Фиоручи“ и подхождащи му обувки, гримира се съвсем леко и наново опакова багажа си. Не биваше да закъснее дори минута. Липсваха й приятелите у дома. Те щяха да представят цялата ситуация като забавно приключение. Но сега тя се чувстваше така, сякаш за пръв път я изпращат в пансион. На рецепцията я обслужиха с безличен професионализъм, а след това се появи Баркин, семейният шофьор, грабна куфарите й и я поведе към ягуара, за да поемат по дългия път на север. Беки се опита да поспи, но не можа, а и разговорът не вървеше. И шофьорът дори не й позволяваше да се обръща към него с малко име.
Роднините на майка й винаги бяха говорили с възторг за имението Феърфийлд — какво невероятно място е и каква късметлийка е тя, че й принадлежи и че един ден може да живее там. Беки се надяваше да е така. Копнееше за жегата в Ню Йорк — защо ли някога се бе оплаквала от летния зной? Можеше да хапва диня край басейна, да зяпа момчетата по плажовете, да обикаля с приятелите си по брега, да вършат лудории. Вместо това, сега разполагаше с Феърфийлд до края на живота си. В момента се питаше дали си струва.
Роднините на баща й се бяха свързали с нея преди около година. След навършване на двадесет и една щеше да се превърне в единствения изпълнител на попечителския фонд на нейно име. Къщата щеше да е нейна, а също и компаниите. Но нямало нужда да се мести на друг континент, бяха изтъкнали адвокатите на чичо й. Семейство Ланкастър правели щедро финансово предложение на Ребека. Феърфийлд щял да стане собственост на госпожа Уитлок, бизнесът да премине в ръцете на братовчед й Уилям, а Ребека можела да остане в Съединените щати и да разполага с повече пари, отколкото би имала нужда някога.
Останаха изненадани, когато им отказа. Всъщност тя самата се изненада донякъде. Но не можеше да забрави, не и напълно, че всъщност е англичанка. Не помнеше баща си, бе го виждала само на снимки — млад, строен мъж с тъмна коса и засмени очи, преплел ръце с тези на майка й, чието лице виждаше все по-ясно в огледалото с всеки изминал ден. Баща й бе оставил къщата на нейно име, ако брат й умре. Беше пожелал децата му да я притежават. Ребека да я притежава. И тя чувстваше, че пристига в Англия, за да изпълни волята му.