Беше резервирала самолетния билет за двадесет и първия си рожден ден. Нищо че Англия бе влажна, студена и страдаше от стачки на работниците; че държавата дори обсъждаше възможността да потърси заем от Международния валутен фонд. Семейната компания на баща й се намираше тук. А сега това бе нейната компания.
— Пристигнахме, госпожице Беки — съобщи шофьорът.
Колата зави наляво и мина през две покрити с ръжда врати до два огромни каменни пилона, върху които се издигаха два еднакви лъва; тя ги разпозна от семейния си герб. Колата затрополи шумно по дълга чакълена алея. Момичето се наведе напред, протегна врат и за пръв път зърна дома си.
Девета глава
Беки се смая.
Беше невероятна. Като от филм. Огромна господарска къща, построена от камъни с топлия цвят на мед, се издигаше в края на чакълената алея. Имаше огромни прозорци, защитени с оловни решетки, към входната врата водеше пътечка с лавандула от двете й страни, а по стената се катереше кървавочервен бръшлян. Отляво и отдясно се простираха зелени морави, към чиито тераси водеха стъпала, които изглеждаха хлъзгави от покриващите ги мъх и лишеи. От дясната страна на къщата се издигаше висока стара стена, цялата потънала в разкошните лилави цветове на глицинията. Къщата се извисяваше над стената със своите фронтони и остри шпилове. Отзад се виждаше занемарена овощна градина.
— Добре дошли във Феърфийлд, госпожице! — каза Баркин с лека гордост в гласа.
Беки не знаеше какво да отвърне.
— Какво има зад онази стена? — осмели се да попита тя.
— Това е кухненската градина, госпожице. Много е хубава. Има всякакви билки, цветя и какво ли не.
Кухненска градина. Оградена със стена. Беки усети как настроението й се променя, сякаш някой е размахал вълшебна пръчица над главата й. Най-романтичното нещо, което бе виждала. Едва ли не очакваше Чаровния принц да се появи отнякъде с блеснала броня и яхнал бял жребец. Изобщо нямаше да прилича на Ричард.
— Харесва ли ви?
— Красива е — отвърна Беки. — Направо прекрасна.
— Господин и госпожа Уитлок ви очакват вътре, госпожице. Ще занеса куфарите в стаята ви.
Той слезе от колата и отвори нейната врата. Беки изведнъж си пожела да има на разположение голямо огледало. Искаше да провери как изглежда, преди да се срещне с леля Виктория. Дали червилото й не се е размазало? Ами спиралата за очи? В стомаха й сякаш пърхаха пеперуди. Сестрата на баща й. Първият член от семейството му, с когото изобщо се срещаше. Тя притеснено се изкачи до вратата и позвъни, като внимаваше да не одраска белите си кожени обувки.
Последва тишина, която й се стори цяла вечност. Чу как звънецът прозвуча вътре в къщата. Леко пристъпи от крак на крак. Най-накрая чу потракването на токове по стълби и после по каменен под. Беки преглътна. Тежката врата бавно се отвори.
— Ти сигурно си Ребека — каза Виктория Уитлок.
Жена на средна възраст в строг морав костюм и кремава блуза. Безформената пола свършваше по средата на прасеца. Косата й бе вдигната на кок, който сякаш се крепеше с помощта на половин флакон лак. Устните й бяха начервени с точно нанесено алено червило, което не изглеждаше на място върху бледото й лице. На шията си носеше голяма огърлица от меко проблясващи перли и ухаеше на виолетки.
Беки се усмихна топло:
— А ти си леля Вики.
— Виктория, ако обичаш. Да, аз съм твоята леля Виктория. Заповядай да разгледаш къщата си — каза жената.
Беки последва леля си вътре. Ако се съдеше по снимките, тя не приличаше много на брат си. Определено бе дама. Изглеждаше малко студена, но това вероятно се дължеше на различната културна среда, помисли си Беки. Озърна се на входа. Да, подът бе застлан с големи каменни плочи, имаше богата ламперия от тъмно дърво и мраморен бюст на един постамент… о, колко прекрасно беше! Искаше й се да затанцува. Усети, че на лицето й е изписана широка усмивка.
— Това е библиотеката — показа й леля Виктория. — А това е чичо ти Хенри. Ела да поздравиш Ребека, Хенри.
Беки се наслади на гледката — огромни високи прозорци, разположени в полукръг, през които се виждаше дълга морава, спускаща се до езеро, високи стени, целите покрити с подвързани в кожа книги със златни букви по кориците. Повечето от тях вероятно не бяха разгръщани от години. Стаята много й хареса. Вътре до една малка масичка с тъмнозелено сукно стоеше нисък, набит мъж; вестникът му — „Дейли Телеграф“ — лежеше на овехтяло тъмночервено кожено кресло.