— Ребека? — На вратата рязко се потропа. — Вътре ли си?
— Да. Съжалявам, лельо Виктория — обади се Беки. Беше изгубила представа за времето. Побърза да излезе от ваната и се загърна в огромен бял халат. — Веднага слизам.
Трапезарията бе дълга, внушителна и строго официална. Леля й и чичо й бяха седнали от двете страни на челното място. Беки влезе забързано, облечена в дълга, прилепнала рокля от синя коприна на „Баленсиага“ — най-консервативния тоалет, който имаше в куфарите си.
— Съжалявам, че ви накарах да ме чакате.
— Няма нищо — обади се Виктория, като направи физиономия, която противоречеше на думите й. — Ще научиш, че тук правим нещата доста по-различно, отколкото си свикнала.
— Разбира се. — Беки усети как отново става нервна. — Защо аз съм начело на масата? Там би трябвало да седиш ти, чичо Хенри, нали така?
— О, не, съвсем не — любезно отвърна Хенри Уитлок, но усмивката му така и не стигна до очите му. — Вече не съм главата на семейството. Ти си собственичката на Феърфийлд, Ребека. Ти си домакинята.
Госпожа Моркамб, възрастната готвачка, им сервира вечерята — доста вкусно печено пиле със златистокафява коричка и печени картофи. За гарнитура имаше хрупкав зелен фасул.
— Зеленчуците са чудесни — отбеляза Беки, опитвайки се да завърже разговор.
— От кухненската градина са. Сама ги засадих там през пролетта — кратко обясни леля Виктория.
Беки реши да се възползва от възможността:
— Разбира се, разбира се. Ти си живяла във Феърфийлд през цялото това време.
— Родена съм тук и тук израснах. И наистина живях тук, докато ти беше в Америка с роднините на Кристина.
— Знам това — топло й се усмихна Беки. — И наистина не разбирам защо трябва да се изнасяте. Тук има достатъчно място. Аз съм сама…
Виктория вдигна ръка.
— Благодаря, Ребека. Много мило — кратко отвърна тя, — но с чичо ти Хенри имаме собствена къща. Колкото и примамливо да е предложението ти да останем като гости във Феърфийлд, мисля, че ще се оттеглим там.
— Добре. Както искате. Но винаги сте добре дошли тук.
— Много си мила — едва отрони чичо Хенри.
Беки замълча. Нямаше как да го избегне. Те я мразеха. Всичко, което правеше, ги дразнеше.
„Е — каза си тя, — поне опитах. Не мога да направя нищо повече.“
Мълчаливо продължи да похапва от пилето. Край с поддържането на разговора! Защо да си прави труда?
След вечеря леля Виктория я заведе отново в библиотеката. Беше подредила голям куп документи върху ореховото бюро.
— Сигурно си уморена, но ако можеш, моля те, прегледай и подпиши тези неща, когато имаш възможност. Това са документите от попечителския фонд. Сега, когато настъпи времето, трябва да сложиш подписа си, за да встъпиш в правото си на облагодетелствано лице. Добавила съм няколко карти на имението, имената на персонала и други полезни неща, които ще ти помогнат да се настаниш тук. Записала съм номера на чичо ти — можеш да ни се обаждаш, ако имаш въпроси или нужда от помощ. Резултатите от съдебния спор с лорд Ланкастър, твой втори братовчед, също са описани тук.
О, да. Лорд Ланкастър, нейният втори братовчед. Рупърт. Той се бе опитал и не бе успял да вземе Феърфийлд. Слава богу!
— Благодаря. Ще ги прегледам.
— Адресът, на който трябва да ги изпратиш, е записан на листа с полезните телефони и адреси за контакти. Ако желаеш нещо, позвъни на госпожа Моркамб. Стаята й е точно под твоята, на първия етаж. Ще трябва да я уведомиш, ако искаш нещо за закуска и така нататък.
— Непременно. Благодаря ти. — Беки се опита да запомни всички наставления. — Много… много мило.
— А сега — рязко каза леля Виктория и хвана съпруга си за ръка, сякаш се канеше да го дръпне след себе си като куче на каишка — двамата с чичо ти Хенри ще се приберем у дома. Надявам се, че си прекарала една приятна вечер и че Феърфийлд ти харесва.
— Да, благодаря. Много ми харесва. Направо го обожавам.
— Е, разбира се — отбеляза леля Виктория, сякаш тя е някаква глупачка, — Ребека, всички харесват Феърфийлд. Лека нощ.