— Лека нощ, лельо Виктория, чичо Хенри — каза Беки. Не се опита да ги прегърне. Вече разбираше, че няма да им е приятно.
Последва ги до входа, ръкува се с тях, видя ги как се качват в голям ролс-ройс и потеглят. Леля й не се обърна, за да й махне за довиждане.
— Ще желаете ли още нещо, госпожице Беки?
Тя се извърна и видя застаналата до нея госпожа Моркамб.
— Не, благодаря. — Чувстваше се неловко да има прислуга. Леля Минди бе наела домашна помощница, която идваше веднъж седмично, но само толкоз. А това бе професията на тази жена. Какво да стори, да я уволни? — Нека ти помогна за разчистването.
— О, не, госпожице. — Възрастната жена изглеждаше шокирана. — Вече приключих. Нека поне ви донеса чаша горещ шоколад. Имали сте тежък ден.
Изведнъж на Беки й се доплака. Това бяха първите мили думи, които чуваше, откакто бе кацнала. Преглътна тежко.
— Благодаря, ще бъде чудесно — каза тя.
Затвори вратата и се огледа. Сега, когато остана сама в тази огромна стара къща, очакваше мястото да й се стори малко стряскащо. Но не беше така. Портретите на предците й изглеждаха топли и дружелюбни. Старият стенен часовник беше красив. Тя обичаше книгите, а в къщата имаше много книги. Дори и големите каменни плочи на пода й изглеждаха топли и уютни.
Може би това бе духът на баща й. Това бе домът, който според волята му оставаше за нея. Родното й място. И леля Виктория бе родена тук, но къщата не беше нейна. Беки разбираше колко страда леля й от това. Но щом Виктория отказваше да живеят заедно, помисли си и леко вирна брадичка, тя, Беки, няма да си изплаче очите от мъка. И няма да й продаде къщата.
„Феърфийлд е моя — каза си Беки. — И така ще бъде и занапред.“
Засмяната госпожа Моркамб й донесе голяма чаша топъл шоколад.
— Господин Моркамб се грижи за градината, госпожице. Може да запали огън в камината, ако желаете.
— Не е необходимо, наистина. Няма да оставам до късно. И много благодаря за шоколада — усмихна й се Беки. — Не се нуждая от нищо повече тази вечер.
— Лека нощ, госпожице — пожела й госпожа Моркамб, кимна и се оттегли.
Беше много впечатлена. Младата дама имаше обноски, много добри обноски. Този факт зарадва госпожа Моркамб. Дори предварително бе харесала Беки, защото разстройваше онази стара вещица — госпожа Уитлок, която нито веднъж не й бе благодарила за нещо и която непрекъснато звънеше посред нощ с проклетия звънец. Една Ланкастър да предложи да помогне за разчистването на масата! Истинско чудо на чудесата! Госпожа Моркамб изпита съжаление към момичето, докато бавно и с мъка се изкачваше по стълбите към горния етаж. Госпожа Уитлок вече бе затрупала младата господарка с купища документи. Несъмнено тя скоро щеше да се предаде и да се изнесе. Никой не можеше да се противопоставя на госпожа Уитлок дълго време.
Беки се настани с подвити крака върху тъмночервения кожен фотьойл и се наслади на мекотата му. Взе една от папките с документи и ги заразглежда един по един. Попечителски сметки… срокове за изплащане… Феърфийлд… А после и „Ланкастър Холдингс“… Всички дребни букви започнаха да се сливат пред очите й. Щеше да довърши друг път. По-интересни й се струваха плановете на къщата. Видя, че има зимна градина, приемна, стая за четене, много бани… Щеше да организира парти и да използва всички тези прашни спални и бани. Какъв е смисълът да разполагаш с толкова много стаи и да не ги използваш?
Имаше стая за билярд. Тя бе добра на варианта с осем топки, на който понякога се правеха залози от по два долара. Видя отбелязани два фонтана, кухненски килер, стаи за прислугата, винарска изба и втора библиотека на първия етаж. „Тук наистина е рай“, каза си Беки. Сега само трябваше да намери някой, с когото да го сподели.
Десета глава
— Какво мислиш? — попита Беки.
Обърна се към Шарън Дженкинс и приглади роклята от талията надолу. Шарън бе на двайсет и Беки, самотна и тъгуваща за вкъщи през първия месец в Англия, я бе срещнала една вечер в бара на селото. Момичето се бе оказало безкрайно ценно за нея. Учеше английска литература в „Съмървил“ — един от женските колежи в Оксфордския университет. Обличаше се в прилепнали по дупето й джинси с разкроени крачоли и модерни ресни с мъниста по тях и с тениски, които сякаш бяха за деветгодишно момиче. Никой от американските приятели на Беки нямаше роднини или познати извън Лондон, а тя не бе изминала целия път до Феърфийлд само за да хукне на юг, ако й се прииска малко компания. Когато срещна Шарън, момичето бе пияно до козирката и трябваше някои да го вдигне и да го качи в такси. Беки с мъка я изправи на крака, защото Шарън имаше здраво, добре сложено тяло като на селска доячка. Но взе телефонния й номер. Обади й се на другия ден, късно следобед, за да може махмурлукът й да премине, и двете излязоха на вечеря. Най-сетне Беки си намери приятелка.