— Но там предлагат стипендии.
— С това не се плаща наем, Лита.
— Мога да си намеря работа.
— Ти? Ти не работиш! — сопна се майка й.
Тя обичаше дъщеря си, но понякога видът й, нежните й все още ръце, с нокти, които не бяха начупени и захабени, не загрубели от честен труд, я влудяваха. Госпожа Моралес не смяташе четенето на книги за истинска работа.
— Вече съм доста добра в писането на машина. Има хора, които се нуждаят от това.
— Ако си в колежа по цял ден, не можеш да работиш като секретарка! — сряза я госпожа Моралес и мигновено се разкая. В крайна сметка днес бе рожденият ден на дъщеря й.
Лита въздъхна. Водеха този спор почти всеки ден, когато майка й се прибереше у дома. Взе си малко от ориза с пилешко и грабна една вилица. Щеше да го изяде студен, за да може после да целуне майка си и по-бързо да се скрие в малката си стаичка.
— Но мога да пиша нощем. Доклади и разни други неща. Има куп работа.
Телефонът звънна и майка й бързо взе слушалката.
— Ало. Да. Кой се обажда? Какво искате от нея?
Лита скочи, с разтуптяно сърце. Майка й я погледна.
— Да, добре. Да, можете да говорите с нея. — Тя подаде несигурно слушалката. — Скъпа, някакъв господин от града е. За теб.
— О-о-о-о, Хектор, да, скъпи! — стенеше Мелиса, яхнала го отгоре, докато се поклащаше ритмично.
Родителите й щяха да са навън поне още час и тя бе сама вкъщи. Тази седмица Хектор Фернандес за втори път се отбиваше „да учат“ и Мелиса тържествуваше. Той имаше готина кола и тя направо се побъркваше от яд, като гледаше как вози в нея Розалита. Миси и без това не можеше да понася тази надменна глупачка. Тя дори не бе популярна в училище, въпреки лъскавата си коса и фигурата си, защото се числеше към свръхинтелигентните зубрачки. И за какво си придаваше важности, всеки знаеше, че баща й кара такси, а майка й работи във фабрика! Освен това носеше дрехи втора употреба от разпродажби на Армията на спасението — нелепи, размъкнати дрехи. Не се гордееше с външния си вид, но според Миси Розалита си въобразяваше, че превъзхожда другите. Нима брат й Чико не се мотаеше с бандите по улиците, също като останалите момчета в квартала?
Мелиса притисна Хектор с леко пълните си бедра и заподскача нагоре-надолу, за да може той по-добре да види гърдите й, докато русата й коса се развяваше. Ммм, онази глупачка не знаеше какво изпуска. Да не би да искаше да умре девствена? Нейна си работа. Сама си бе виновна, че не може да задържи един мъж.
Хектор изпъшка, извърнал лице настрани, с израз на върховна концентрация, докато потъваше в нея.
Мелиса се усмихна и посегна с дългите си лакирани нокти да погали леко тестисите му, както обичат мъжете. Роза Моралес оставаше единственото момиче в училище, което никога не се впечатляваше от Мелиса, никога не се възхищаваше на скъпоструващата й руса коса, на хубавия й грим и на парите й. Веднъж Мелиса бе заявила, че направо ще умре, ако не се омъжи, докато навърши двайсет и пет, а Розалита се бе засмяла и бе казала, че тя ще умре, ако не си намери добра работа, докато стане на двайсет и пет. Правеше се на втора Голда Майър. Сякаш бе нещо повече от Мелиса.
— Хей, това е хубаво! — задъхано рече Хектор. — Само така…
Той се загледа в подскачащите гърди на Мелиса с тъмни, настръхнали зърна и усети как го залива вълна от желание и нетърпение. Мелиса Менес дори не приличаше на идеала му за жена, но какво пък — Хектор беше на осемнайсет и не му трябваше много. Мисълта какво крие Лита под онези безформени дрехи, които майка й я караше да носи, го възбуждаше месеци наред, но вече започваше да се чувства измамен. Господи, тя никога не поддаваше! А Мелиса ясно показваше, че е на разположение. Вярно, приятелят му Джак Меткалф се бе похвалил, че също е спал с Мелиса, но в буря всяко пристанище изглежда добро… а и тя наистина имаше големи гърди…
Хектор изпъшка, сграбчи Мелиса през кръста и експлодира вътре в нея. „Да-а-а-а…“
Сега трябваше да скъса с Лита, но какво пък? Лита нямаше да му даде нищо. Мелиса от седмици му опяваше да го направи и сега желанието й щеше да се изпълни. Не му трябваше някаква скована мадама. Мелиса казваше, че Лита е готова да стане като онези заклети феминистки, и Хектор смяташе, че е права.
— Хайде да се погушкаме — предложи Мелиса.
Хектор се намръщи. Не, по дяволите!
— Трябва да си вземеш душ, захарче. Вашите скоро ще се приберат. А и нали искаш да се видя с Лита?
— Да. — Устните на Мелиса, очертани с червен молив, се разтегнаха в победоносна усмивка. — Време е за това.
Лита стигна до тяхното място на Касъл Авеню — на второкласния път, който водеше към Бронкс, имаше малко островче със статуя по средата. Хлапетата обичаха да се събират тук; личеше си по бетонния постамент на статуята, покрита с празни кутии от бира, цигари и фасове марихуана. С Хектор винаги се срещаха тук и тази сутрин той отново я чакаше. Тя напрегна очи, за да види дали държи пакет или букет, но не различи нищо. Нямаше значение, може би беше дребно — например златна брошка или нещо подобно.