ГРАДЪТ НА ЖИВИЯ УЖАС
Уеб забрави дори момичето, стоеше изправен, гледаше мрачното небе и не обръщаше внимание на дъжда, който се изливаше върху вирнатото лице.
— Какъв кораб! — прошепна той. — Боже господи, какъв кораб! — и си помисли, че на него може да се полети към Луната, а може би така постъпват хората на бъдещето...
Съвзе се, когато студът го прониза и зъбите му затракаха. Обърна се към Маги, но нея я нямаше.
— Хей, Маги! Къде си? — завика той.
Храстите се размърдаха и от тях се появи девойката.
— Защо се скри там? — попита Уеб.
— Заради ракетата — каза девойката и напрежението в гласа й обясняваше всичко.
Уеб примижа и продължи да стиска в ръката си пистолета й, после се сепна и объркано й го подаде.
— Прибери го — каза той и попита: — Защо те е страх от ракетата?
Тя мълчаливо взе пистолета и го пъхна в кобура. — До днес съм виждала тези ракети два пъти — каза тя. — Старците в нашата шайка разправяха, че те са последните на света. Първата прилетяла, когато съм била съвсем малка. Тогава изтребили почти цялата банда, оцелелите се измъкнали в гората, а ракетата отлетяла нанякъде. Втората се появила след десетина години. Имаше бомбардировка и пожари. Но екипажът й изглежда не умееше да я управлява и ние успяхме да я съборим. Оттогава не съм виждала ракети.
— Във всеки случай — каза Уеб — ракетата се насочи към града. Може в нея да летят хора със същата униформа, като тези, които са ви бомбардирали. Може да не говорят на разбираем за нас език, но те представляват единствената цивилизация, която ни е известна. Така че продължаваме по същия път. Ако нещо наистина ме тревожи, то е, че тази ракета не е нито от моето, нито от твоето време. Едно е сигурно, индианците не са я построили! — Уеб въздъхна. — Какъв извод би следвало да направим?
Маги сви рамена.
— Изводът е следният — продължи Уеб — с времето е станало нещо неразбираемо. Какво точно — не мога да определя, но фактите са очевидни: ние се сблъскахме с четири, по точно с пет различни епохи, — ако прибавим към сметката и онова страшилище, което преди десет минути се нахвърли... а, да прибавим и тези интересни дръвчета.
— Нещо не разбирам — каза Маги, — за какво става дума.
— Ти дума по дума повтори моя отговор на Рон Дайнин — усмихна се Уеб. — Смятах за безсмислица това, което ми разправяше, а ти по същия начин се отнасяш към моите разсъждения... Беше ми споменала, че с машината на времето са свързани своеобразни ефекти. Като че ли излъчване на някакво поле, като че ли... нещо прилично и струва ми се...
Девойката доверчиво го гледаше и бе уверена, че той непременно ще намери решение на всички загадки.
— Не си спомням — тръсна глава Хилдрът. — Мисля, че това ще изясним в града. Готова ли си да вървиш?
Тя кимна без въодушевление и оптимизъм. Мълчаливо извади пистолета си, провери дали е зареден и го пъхна обратно в кобура. Изправи се и тръгна след Уеб, като хвърляше подозрителни погледи към блатото.
Когато успяха да заобиколят обширното тресавище, дошло като подарък от палеозоя, вече бе успяло да се стъмни. Само редица ниски и плоски хълмове ги деляха от града. Когато се изкачиха на един от тях, видяха своята цел — разляла се в долината и криеща се в настъпилия мрак. В светлината на избухващите мълнии се виждаха очертанията на колоните на здания, стигащи почти до небето и свързани помежду си с тънката паяжина на преходите. Такова нещо Уеб не бе виждал през живота си. Град от друг свят или от приказките. Като не откъсваше очи от вълшебните видения, Маги се отпусна на земята и уморено отметна покрилите челото й мокри коси.
— Ти как мислиш, Уеб, дали ще ни помогнат?
— Трябва да рискуваме — отговори той — заслужава си. Ех, ако знаехме към кого да се обърнем? — Той прокара длан през наболата си брада и с отвращение погледна дрехите си с полепналата по тях кал. — Нищо не ни пречи да се измием, преди да зададем въпросите си на местните жители. Уверен съм — те ще ни помогнат. Кой друг освен ангели биха построили такава красота.
Бързо се отправиха и започнаха да се спускат по хълма, като се спъваха на всяка крачка. Дъждът спря, но облаците останаха плътни и закриваха Луната. След десет минути се оказаха на някакъв път с необикновена форма — вдлъбнат, сякаш широка тръба е била разрязана по дължината и равните половинки са били вбити в земята. Прав като стрела той водеше към града, без да прави завой или да има разклонения. Двамата неволни пътешественици във времето бързо вървяха по равната пружинираща повърхност, готови всеки момент да се скрият в случай на опасност сред дърветата край банкета.