— Достатъчно, достатъчно! — замоли се Уеб. — Все едно, не разбирам нищо.
Дайнин отново повдигна рамене.
— Добре, спирам. Аз съм беглец и идвам при тебе за помощ.
— Беглец?
— Повече не съм пригоден за живот там — каза Рон, след като помисли малко. — Поне така гласи законът на моето време. Кодексът предвижда смърт за болните от Недъга. Винаги, ама винаги съм бил неприспособим към живота. Още от раждането ми ме пазеха от всичко — от работата, която ми се харесваше, от любовта и женитбата, от всичко, което ЖЕЛАЕХ да върша. Дори ме възпитаваха в специално училище — тук той погледна Хилдрът. — Разбираш ли, аз съм жив, ходещ анахронизъм. Поне така си мисля, повече подхождам за двадесетия век. Затова, щом ми се удаде да избягам, веднага се насочих насам.
Уеб почука по млечнобелия крушовиден корпус. Раздаде се кристално чист вибриращ звук.
— Нима — Хилдрът поклати глава — в твоето време не намери място, където да се скриеш? Например в някоя друга страна?
— В моето време, драги Уеб, съществува само една държава — разсмя се Рон. — Светът се превърна в едно цяло. След Общата Война нямаше друг начин да се спаси планетата. Управлява ни едно правителство. Мен ще ме открият, където и да се крия. Принудиха ме да избягам от времето си. Откраднах Хрончо и се отправих при тебе. Защото ти си ми близнак.
— Двойник — уточни Хилдрът. — Ти сигурно имаш предвид, че аз съм някой от твоите пра-пра-прадеди или нещо друго от този род?
— Няма нищо общо с това. Двойници са нашите разуми. Въпреки че и телата ни притежават определени прилики. Но това, разбира се, е естествено, щом сме така сходни. Наложи ми се да изследвам много времена, преди да открия твоя разум — двойника на моя. И поех към теб. Не мисля, че те ще ме преследват и тук. В противен случай... — лицето на Рон стана сиво и изморено, — в противен случай — повтори той, — аз съм те обрекъл на гибел.
Хилдрът се закашля и едва сега си спомни за лулата. Запали клечка кибрит, но веднага духна огънчето — Дайнин бе раздрусан като от силна болка и направо се сгърчи.
— Разкажи ми каква гибел ме очаква?
— Аз вече ти казах. — осъден съм на смърт — отговори Дайнин. — И понеже толкова много си приличаме, и мозъците ни са почти еднакви, те ще убият заедно с мен и тебе. Разбира се, аз взех някои мерки — побърза той да добави и посочи машината на времето. — Включих, докато се премествах, интерференционното поле, така ще затрудня локализацията ни. Но те имат средства да открият Хрончо.
— Стига празни приказки — произнесе Уеб и уморено тръсна глава. Приближи машината, погледна вътре през кръглия отвор и видя мъничка кабина, в която имаше място точно за двама души, големи колкото Рон. Пред светещия екран бяха разположени две кресла, тапицирани с материя, напомняща кожа. По широките дръжки бяха накацали множество бутони и лостчета. На екрана замига тревожно червена лампичка.
— Какво означава това мигане? — запита Хилдрът. Рон приближи машината, погледна вътре и застена така, сякаш го замъчи силна болка.
— Това са скенерите! — възкликна той. — Търсят ни! Дръпни се назад, Уеб! Те се мъчат да променят настройката на вибратора!
Той сграбчи Хилдрът за кръста и с неочаквана за такъв слаб на вид човек сила го задърпа настрани от машината. Така отстъпиха в съседната стая. И тогава ярко синкаво избухване запълни кабината на Хрончо.
— Изгоря! — простена човекът от бъдещето. — Те дадоха на късо интерференционния вибратор! Сега с нищо не можем да ги спрем!
— Пистолета ми... в спалнята — объркано предложи Уеб. — Веднага ще го взема.
— Пистолет ли?! — разсмя се истерично Рон. — Няма да ни помогне. Уеб! Погледни натам! — и посочи с пръст към ъгъла на стаята. Мазилката се напука, появиха се разкъсвания и в стената зейна широк отвор, през който започна да се излива гъста синкаво сива мъгла, а вътре в нея се замятаха отблясъци на светлини, разноцветни лъчи... Постепенно хаотичната маса се сгъсти, доби някаква форма и се превърна в огромна конструкция — част от нея се намираше в стаята на Уеб, част — зад отвора в съседния апартамент. По този паралелепипед с височина около десет фута като змийчета просвятваха нишки на непокорни пламъчета. Точно в средата на корпуса се разтвори кръгъл люк и през него в стаята влязоха две същества с външност като на горили албиноси. На китките им се полюшваха някакви жезли.
— Усмирителите! — завика отчаяно Дайнин. Уеб за миг се обърка, но веднага се съвзе.
— Дръж се, Рон! — възкликна той.
Време за размишляване нямаше, хвърли се в спалнята, измъкна трофейния люгер и се върна обратно. Горилоидите бяха повалили Рон на пода и деловито го омотаваха със странни ленти, които мъждукаха в полумрака със синкава светлина. Хилдрът погледна от вратата с крайчеца на окото си, но и онези твари не лапаха мухи. Раздаде се електрическо пращене и към него стремително полетя светещо кълбо, голямо колкото орех. На няколко сантиметра от дрехите му се пръсна и зарядът просна Уеб на пода. За миг се оказа оглушен, сляп и парализиран.