Полицаите разговаряха шумно на площадката пред апартамента.
Уеб направо натика Дайнин в отвора.
Входната врата излетя от пантите и в стаята нахълтаха полицаите.
Хилдрът ги видя да се навеждат над неподвижните тела на Усмирителите. И веднага пропълзя в машината на времето.
Отворът се затвори...
ДЪЛБИНИТЕ НА ВРЕМЕТО
Шумът и виковете на полицаите затихнаха и тясната кабина на Хрончо се изпълни с гнетяща тишина. Уеб внимателно докосна вътрешната стена и се опита да открие дали има междина между люка и корпуса.
Рон не откъсваше очи от екрана.
— Тук сме в безопасност — каза той. — Те никога няма да успеят да проникнат вътре. По-добре ми освободи краката.
Шумно проклинайки липсата на свободно пространство, Уеб извади от джоба си ножиците и ги пъхна под лентите, после силно и рязко натисна — чу се характерното щракване и се посипаха искри.
Пръстите на Рон светкавично пробягаха по клавишите на дръжките на креслата.
— Отиваме в миналото — поясни той. — Колкото по-дълбоко се закопаем, толкова по-трудно ще ни открият.
Уеб се просна в мекото кресло и опита да се отпусне, но измъчените мускули отвърнаха с болка. Попипа си лицето и се зарадва, щом се убеди, че костите са цели. „Впрочем не за първи път попадам в сбиване — помисли си Уеб. — Но затова пък в машина на времето досега не ми се бе случвало да седя!“
Рон натисна някакъв педал и машината леко затрептя. Над екрана се разполагаше голям циферблат, приличащ на скоростометър — цифрите по него бързо се сменяха. А по матовата повърхнина на екрана пробягваха призрачни видения — силуети на сгради, които ту се разклащаха, ту се удължаваха нагоре, ту се сплескваха. Накрая той съвсем опустя и това изглежда означаваше, че са стигнали много далеч в миналото, когато хората дори не са знаели какво представлява това „сграда“. На втория екран вниманието на Уеб бе привлечено от някакви избухвания, приличащи на хаотично пулсиращи точки, а след това светенето сякаш се вглъбяваше и се превръщаше в лъкатушна линия с удебеление в центъра. Тази линия известно време трепкаше на екрана, после се разпадаше отново на мъждукащи точки. И всичко това се съпровождаше от тих мелодичен звън.
— Какво е това? — запита Уеб.
Рон мрачно изгледа трептящата линия.
— Това са тези, които ни преследват. Детекторът показва, че друга машина на времето се опитва да се синхронизира с нас. Щом забие звънчето, те са някъде наоколо. — На лицето му се изписа отчаяние. — Догонят ли ни, ще изстрелят електрически заряди. Ако успеят, Хрончо ще спре и те ще ни изпратят обратно по времената ни, като животни, избягали от зоологическата градина.
Поредната змия не само пробяга през екрана, а се превърна в размазано изображение на масивна машина. Хрончо се разклати така, че хората бяха захвърлени към стените.
Преследвачите преминаха съвсем наблизо.
— Уеб — чу се гласът на Рон, — как си?
— Сякаш всичко е наред — отговори Уеб. — Поне така ми се струва.
— Дръж се здраво! Ще се опитам да се откъсна от тях. Опасно е, наистина, но... — той изведнъж се разсмя, — да попаднеш в ръцете им е още по-опасно.
Маневрата бе рязка. Подът стремително се килна като палубата на мощен скутер.
— Това ще ги обърка — тихо се усмихна Рон. — Движим се скокообразно...
Уеб мълчеше. Подсъзнателно усещаше приближаването на бедата.
Преследвачите изскочиха от пустотата и оставиха на екрана следата на траекторията си. Кабината се освети от припламването и подът отново се разклати. Избухванията следваха едно след друго и мълнии ги обвиваха. Хрончо се мяташе на различни страни и... един изстрел го улучи. Завъртяха се около оста, а от механизмите се разнесе пронизителен звук, сякаш бе полудял звуковият генератор.
Всички прибори мигновено излязоха от строя. Свръхздравите стени на Хрончо заподскачаха и корпусът на машината на времето се разпука с пукота на разкъсвано платно. Входният люк се разтвори и двамата спътници се превърнаха в играчки на разбушувалите се слепи сили. Антигравитационното поле се неутрализира и те излетяха като семки на портокал през отвора.
От удара Уеб загуби съзнание.
Щом дойде на себе си, разтърси глава да прогони настанилата се вътре мъгла и се огледа: на няколко ярда от него стоеше Хрончо. Ръбовете на люка бяха изкорубени, а корпусът — обгорял и черен, вече не светеше. Въздухът край машината трептеше като при мараня — изглежда тя не беше изразходвала изцяло запаса си от енергия.
— Уеб! — долетя гласът на Рон, изпълнен докрай с болка.
Хилдрът неуверено се изправи. Намираше се на горска поляна, заобиколена с високи дървета. Духаше лек вятър, листата шумоляха, а въздухът бе свеж и прохладен. Но небето бързо се покриваше с плътни облаци.