Човекът от бъдещето лежеше в тревата по лице и притискаше длани към очите си — дневната светлина бе непоносима за тях. Капки кръв бяха разпръснати около него.
— Дай да ти помогна — ласкаво произнесе Уеб.
— Уви, на това тяло вече не можеш да помогнеш — отговори Рон и гласът му трепереше. — То е съвсем осакатено.
— Не! — възкликна Уеб.
— Така е, повярвай ми! — спря го Дайнин и застена от болка. — Но не мисли, че съжалявам за него. Недъгът... все едно, би ме убил след няколко месеца... Това тяло е безполезно. — Плещите му се напрегнаха от прекомерно усилия и след като се претърколи на хълбок, опря гърба си о грапав пън, закашля се конвулсивно и продължи да прикрива очите си. — Длъжен съм да ти кажа нещо важно — продължи той с усилие. — Спомняш ли си, че споменах за нашата прилика? Ние си приличаме не само външно, Уеб! Разумите ни са близнаци! Мозъкът ти е точно копие на моя. Мозъчни близнаци. Намерих те, защото имах нужда от тебе. Сега ще ти обясня всичко...
— Рон, моля те, сега помълчи. Трябва да си починеш. И щом събереш сили...
— Никога вече няма да събера сили. Изслушай ме, Уеб, Хрончо още работи, макар да не се подчинява на управлението. Излъчва с пълна мощност интерференционно поле. За съжаление нямам голям опит и не знам до какво ще доведе това... Но предполагам, че за известно време ще ни предпазва от Усмирителите. То ще бъде достатъчно да направиш това, което те помоля.
— Какво да направя?
— Ах, Уеб — простена Рон и след като пое дълбоко въздух, продължи: — В моето време ме наричаха „чувствителен“. Тази способност... Благодарение на нея намерих мозък, идентичен с моя, твоя... Тялото ми умира... Но ако ми помогнеш, аз няма да загина... Ако ме пуснеш в...
— Какво имаш предвид... — произнесе Уеб.
— Няма да загина, ако ме пуснеш в твоя мозък. Нашите разуми не само си приличат, те са напълно идентични... Приликата им... — Дайнин говореше объркано, бързайки да обясни. — За съжаление във вашия език не съществува терминът, който определя това сходство. Но то ни дава възможност да се преселя в твоя мозък, ако, разбира се, ме пуснеш... Разбираш ли, там, вътре, могат да съжителстват два разума, две съзнания едновременно... и след време ще се слеят в едно цяло. Твоето съзнание ще всмуче моето и ти ще станеш притежател и на моите знания и опит. Естествено сливането ще бъде продължително. Мозъкът ти трябва да се приспособи към двата разума, да създаде нови нервни връзки... Но това ще стане...
— Ти искаш да те пусна в моя мозък? — промърмори съвсем обърканият Уеб.
— Точно така, приятелю. Моля те! Съгласи се! Само така ще успеем да го направим. Ако си съгласен. И... обещавам, че тялото ти, както и преди, ще си остане твое. Ти няма да си загубиш личността и — как го наричахте? — душевността. Затова пък ще прибавиш към нея и част от моята.
Хилдрът кимна и със състрадание погледна измъчения умираш човек.
— Какво трябва да се направи? — попита той.
— Благодаря ти, Уеб — каза Рон и се закашля. По пръстите, притиснати към челото, потекоха струйки пот. Успя да се успокои и продължи: — Трябва ти някакъв предмет, на който да съсредоточиш погледа си. Трябва да е блестящ — например метална тока или нож.
— Лупата ще свърши ли работа?
— Напълно — гласът на Рон отново затрепера. — Гледай в нея! Открий блестяща точка! Съсредоточи се! Мисли за нея! Само за нея! За блестящата точка!
Уеб завъртя лупата и се опита да хване зайче от криещото се слънце. В ушите му звучеше слабият глас, който непрекъснато повтаряше:
— Мисли за светлината. Мисли, че наоколо няма нищо друго, освен светлина. Само тази искрица светлина...
Като наклони глава настрани, Уеб успя най-после да хване зайчето, ръката му трепна, лъчът намигна, но той продължаваше да гледа. Гласът премина в шепот, а след миг почти не се чуваше... Не виждаше нито лупата, нито умиращия до него човек, нито... нищо... Само нарастващият шум на листата, тласкани от вятъра, който постепенно се усили до буря и го понесе като есенно листо, далеч от обкръжаващия свят, в пустотата на вселенската бездна. Безтелесното му „аз“ се сви в непрогледната тъма — изплашено, удивено, изгубено.
Разнесе се дружелюбен глас и го върна към живота.
— Всичко е наред, Уеб! — възкликна Дайнин.
— Къде... къде си ти... къде сме... ние?
Вместо отговор — беззвучен смях. Както и предишният възглас не се донасяше от външното пространство, а възникваше непосредствено в мозъка.
— Ние сме тук — отговори Рон и гласът му се измени, стана сериозен и силен. — Уеб, ти се опитваш да хванеш мисълта, но това е невъзможно. Сърцето ми престана да бие. Аз трябва да побързам. Аз преминавам в теб! ТИ ще го усетиш, но не се противи — процедурата на преминаването е безопасна. Знай още нещо — скоро няма да ме откриеш в себе си, честна дума. Но, моля те, не забравяй, че съм вътре. Готов ли си!?