— Всичко изглежда на ред — усмихна се мъжът. — Сега вече можем и да поговорим на спокойствие.
Неволната му спътница безразлично повдигна рамена и се зае да разтрива ударената си при падането ръка. Въздъхна и започна да разправя:
— Аз съм от бандата на Бруклинците, мотаехме се отвъд реката... — тя се замисли, — възможно е да съм оцеляла само аз. Нападнаха ни момчетата от бандата на Вратите на Ада, успях да се измъкна,... но не мисля, че още някой от нас е успял да се спаси. Край на нашата банда. Сигурно и с мен е свършено... Между другото, наричат ме Маги, въпреки че едва ли ще ти стане по-леко.
Уеб пребърка джобовете си и измъкна кутия цигари. Отвори я и предложи на Маги. Тя взе една и започна да я разглежда с удивление.
— Какво е това?
— Цигара — отговори Уеб, — нима не знаеш?
Той запали, дълбоко дръпна и протегна димящата цигара на девойката, която изкопира действията му и неумолимо пое дима — веднага се разкашля, толкова силно, че едва не се задуши. Лицето й почервеня. От очите й потекоха сълзи. Като си възвърна дъха, тя изплашено се отдръпна от Хилдрът, доколкото й позволяваше теснотията, и подозрително започна да го следи, особено след като той вдигна падналата цигара и с нескривано удоволствие продължи да пуши.
— Не искам повече — хрипливо предупреди тя, — всъщност, ти от коя банда си? Нещо не съм виждала подобни чудеса досега. И револвер, като твоя, не съм виждала у никого. Ти си ми доста странен.
— Нима е толкова важно откъде съм, а Маги? — Уеб печално се усмихна. — Дори да ти кажа, ти няма да ми повярваш. Въпреки че аз съм готов да ти отговоря на въпроса, ако ми кажеш от коя година си.
— Това пък какво е?! От две хиляди двеста и петдесета, коя друга? — изръмжа Маги.
— А аз — въздъхна тежко Уеб, — само преди два часа се намирах в хиляда деветстотин четиридесет и девета... Нима при вас в две хиляди двеста и петдесета още се намират индианци? Така като ги гледам те са примерно от деветстотинте години на нашата ера, плюс-минус някой и друг век. Интересно, имат ли някаква представа за летоброенето?
Маги неопределено сви рамена. Уеб хвърли фаса далеч извън планера и запита:
— Ти можеш ли да познаеш тези места, приличат ли на родните...
В този миг корпусът заскърца и заплашително се наклони. Двамата побързаха да излязат навън и отново се оказаха под дъжда. Небето бе натежало като олово. Мощен гръм разтърси земята.
— Огледай се, Маги — повтори Уеб, — познато ли ти е това място? — Водата течеше от него като ручей.
— Не! — девойката се изплаши и го хвана за ръката. — Аз прелетях над стария Ню Йорк, насочих се към Уолстрийт, а после някак си изведнъж се озовах в тази гора. И нещо много странно, на запад има някакъв град. Забелязах го преди катастрофата. Истински град. Такива са изглеждали градовете преди голямата война — сгради, подпиращи облаците и съвсем неразрушени. Аз никога досега не съм виждала подобно нещо, въпреки че прекрасно познавам целия район наоколо.
— Град? — Уеб сграбчи грубо рамената й. — Веднага отиваме там! Възможно е там да ни помогнат. Най-вероятно това е наистина Ню Йорк.
— Те ще ме убият! — Маги се освободи от прегръдката му и се дръпна назад. — Аз знам, че рано или късно това ще се случи, но сама да си надявам примката — много благодаря!
— Не, не, Маги, те няма да те убият — разсмя се Уеб и настроението му значително се подобри. — Казвам ти, това няма да стане! Тръгваме заедно, а по пътя ще ти разкажа как живеят хората в двадесетия век.
Докато проливният дъжд не престана, те стояха под дърветата и едва когато започна да ръми, тръгнаха право на запад. Мъжът вървеше отпред и пробиваше път през храсталаците, а момичето го следваше уморено. Понякога се обръщаше назад, казваше по някоя дума да я ободри и тя, независимо че едва се движеше, винаги се усмихваше в отговор. Какъв шанс, помисли си той, че до мен, по волята на съдбата, се оказа тази силна и мъжествена девойка. При това тъй привлекателна... Жалко, че не съм я срещнал при други обстоятелства... тогава бихме могли да си поговорим спокойно и... Замисленият Уеб едва не се срина в една урва. Маги се блъсна в гърба му.
— Това пък какво е? — попита той и с кимане посочи предмета на въпроса.
На крачка от тях започваше стръмен склон или разлом, явно образуван от неотдавнашното земетресение. Земната стена изглеждаше съвсем свежа, сякаш току-що бе изкопана с коша на огромен багер. Гигантската траншея бе нагизнала от дъжда. Два дебели дъба, расли дълги столетия на равна почва, сега бяха на самия ръб и корените им се подмятаха като въжета из въздуха. На другия бряг на урвата се простираха непроходими блата, а над тях кълба белезникава пара.