— Посевните площи сега са намалели, за торове няма пари в агрофирмата, — изкоментира Евгений, мъжът на Вероника. — Затова пък земята си отдъхва. Че и не само земята. Птици запяха тази година. По-рано не цвърчаха така весело. На какво се радват? Може би на това, че сега на полето няма химия по тревата. Преди революцията по тези ливади селца е имало, баба ми е разказвала за тях. Сега и следа няма от тези селца. Ето го, вижте, там, отдясно на пътя,-бившето дворянско имение.
В далечината, на площ от около един хектар нагъсто растяха високи дървета. Това място приличаше на зелен, случайно образувал се горски остров насред полята и ливадите. Когато се приближихме, видях сред гъсто растящите двестагодишни дъбове и храсталаци вход към вътрешността на горския оазис. Ние влязохме през този вход и… Вътре… Разбирате ли, вътре, стари, със закоравели стволове ябълки простираха в пространството своите клонки. Клони, необикновено гъсто обсипани с плодове. Неокопани наоколо, растящи сред треви, не пръскани срещу вредители, старите ябълки раждаха, и плодовете им не бяха червиви. Някои ябълки бяха съвсем стари, клоните им се чупеха под тежестта на плодовете. Съвсем стари — те навярно раждаха за последна година.
Скоро ще загинат, но редом с всяка прекалено стара ябълка, вече избиваха от земята филизите на ново дърво. «Навярно няма да умрат тези дървета, помислих си, — няма да умрат, докато не видят свежите и укрепнали фиданки от своите семена.»
Вървях из градината, опитвах от плодовете, бродех сред дъбовете растящи около тях, и сякаш виждах мисълта на човека, създал прекрасният оазис. Сякаш чувах, как той е мислил: «Ето тук около градината е нужно дъбова гора да се посади. Той ще опази градината от студа и от зноя в сушава година. Птици ще свият гнезда по високите дървета, няма да позволят на гъсениците на се развъждат. Тук, на брега на езерцето, сенчеста алея от дъбове ще посадя. Короните си отгоре ще съединят дъбовете когато праснат, а отдолу просторна ще бъде алеята и сенчеста.»
И внезапно някаква мисъл, още неясна, накара кръвта ми по-бързо да тече по жилите. Какво иска от мен тази мисъл? И… като проблясък… Разбира се,Анастасия! Разбира се, че си права ти като казваш: «Бог можеш да почувстваш, като се докосваш до Неговите творения и като продължиш творенията Му». Не чрез кривене, подскачане и новоизмислени ритуали, а като се обръщаш непосредствено към Него, към Неговите мисли, може навярно и да разбереш Неговите желания и своето предназначение. И ето, стоя аз сега на брега на направеното от човешки ръце езерце под дъбовете, и сякаш чета мислите на човека създал живото творение. А той, този човек, този русин, живял преди двеста години, навярно и повече от другите е чувствал мисълта на Създателя, затова е успял да сътвори райско творение. Своя градина, свое родово гнездо.Умрял е този русин, а то е останало и ражда своите плодове, и храни дечурлигата от съседните села, прииждащи през есента да се насладят на плодовете, а някой ги събира и ги продава. А ти, русино, навярно си искал тук да живеят твоите внуци и правнуци. Разбира се, че си искал! Затова си сътворил не някаква тленна постройка, а вечност. Само че къде ли са те сега, твоите внуци и правнуци? Пустее твоето родово имение, с трева се покрива, езерцето пресъхва, а алеята, не знам защо не се е покрила с бурени, само тревичка има по нея, като килим. Навярно още чака твоите внуци сътвореният от теб райски кът, твоето родово имение. Десетилетия минават, столетия, а то чака. Къде ли са те? Кои са те сега? На кого служат, на кого се кланят? Кой ги е изгонил оттук?
Революция е имало у нас, може би тя е виновна за всичко? Разбира се, че тя. Само че революцията я правят хора, когато у мнозинството качествено се променя съзнанието. Какво се е случило в умовете на твоите връстници, русино, че е опустяло твоето родово имение?
Старите местни жители разказват, как предотвратил кървавата разправа в своето имение руският дворянин.
Когато се събрали революционно настроените, разгорещени от домашна бира хора от двете съседни села, и на тълпа тръгнали да разграбват родовото му имение, той излязъл насреща им с кошница ябълки и загинал от изстрел от двуцевка. Още в навечерието той знаел, че се канят да разграбят дома му, но уговорил внука си, руски офицер, да напусне имението. Заминал внукът, фронтовак, Кавалер на Георгиевски орден, заминал заедно със земляците си. Навярно е станал емигрант, и сега неговите внуци вече растат.
Растат твоите внуци, русино, в друга страна, а в Русия, в твоето родово имение се полюшват на вятъра листенцата на дърветата, и раждат плод всяка година старите ябълки, поразяват околните жители с изобилния си урожай. И следа не е останала от твоя дом, от дворните постройки — всичко са разнесли, а градината живее напук на всичко, навярно живее от надеждата, че ще се върнат твоите внуци, ще опитат най-хубавите в света ябълки. А внуците все не идват и не идват.