Защо така става и кой ни заставя да търсим собственото си благополучие в ущърб на себе подобните? Кой ни заставя да дишаме въздух наситен с вредни газове и прах, вместо цветен прашец и благотворни аромати? Кой ни заставя да пием умъртвена от газове вода? Кой? Кои сме ние сега? Защо не се връщат внуците твои, русино, в своето родово гнездо?
А ябълките във второто имение бяха още по-вкусни, отколкото в първото. Около тази градина бяха посадени сибирски красавци-кедри. «По-рано имаше повече кедри, сега останаха само двадесет и три, разказваха местните жители. След революцията, когато още имаше трудови дни, за работата даваха кедрови орехи на хората. Сега орехи събира който поиска. Само че понякога силно брулят кедрите с пръти, за да падат шишарките.»
Посадените преди двеста години от човешка ръка двадесет и три сибирски кедъра стояха в редица, като воини, заслонявайки със себе си от мразовити ветрове и вредители прекрасната градина. Били повече, но един след друг загивали те, защото в Сибир около кедрите винаги растат високи борове. Сам кедърът не може да устои на поривите на ветровете, неговата коренова система не е голяма. Кедърът се храни не само чрез корените, той и с короната си приема от околното пространство. Затова го охраняват борове или по-малки кедри. А тук те стояха в редичка. Първите сто и петдесет години се държали, после когато короните им се разраснали, кедрите започнали да падат, един след друг.
Никой за петдесет години не се досетил да посади редом борче или брезичка, и затова противостояли сибирските кедри със своя единствен ред на злите ветрове, опазвайки градината. Един от тях, навярно през изминалата година започнал да пада, но се опрял на короната на съседа си. Гледах силно наклонения ствол на дървото, короната на което се беше преплела с редом стоящото. Те бяха сплели короните си, и падащият не загинал. Двете дървета бяха зелени и даваха плод. Останали са двадесет и три. Още стоят, поддържайки се един друг, дават плодове и пазят градината.
Дръжте се, моля ви, още малко, сибиряци. Аз ще напиша…
Ех, Анастасия, Анастасия, ти ме научи да пиша книги, но защо не ме научи на такива думи, с които разбираемо да е написаното наведнъж за много хора? За много, много хора! Защо не се получава написаното понятно за мнозина? Защо се обърква мисълта ми? Защо падат кедрите, а хората само стоят и ги гледат, а нищо не правят?
Недалече от бившите имения, запазили и до ден днешен своите прекрасни градини и сенчести алеи, има села. Видът им разваля целият околен ландшафт. Ако ги гледаш от далеч се създава впечатление сякаш някакъв червей се е завъдил, и всичко е развалил, и е изровил цъфтящите ливади. Мръсните задни дворове на селските къщи, пристройките, изградени от разни гниещи материали, калта по разбитите от колелата на машините пътища създават това впечатление. Питах местните жители: «Били ли сте в градините, разположени сред кедрите и дъбовете?» Мнозина са ходили там, опитвали са ябълките, младежите ходели там на пикници. «Там е красиво…», — казват и по-младите и старците. На въпроса: «Защо тогава никой не е уредил своят дом по такъв образ и подобие?» — следваше примерно такъв отговор: «Нямаме толкова пари, колкото са имали господарите, създали тази красота». Старците разказват, че кедровите фиданки дворянинът от самия Сибир е докарал. А на въпроса: «Колко пари са нужни, за да се вземе кедров орех, от тези, които раждат кедрите, и да се посади в земята?» — мълчание.
Това безмълвие ме навежда на следната мисъл. Не отсъствието на външна възможност и средства, а нашите вътрешни някакви кодировки са виновни за нашите си неуредици.
Сега много вили са построени от тези, които имат пари. Редом с тези къщи земята е или изровена или покрита с асфалт. След двадесет — тридесет години вилата ще иска ремонт, видът й няма да блести като нов. И няма да е нужна на децата тази рушевина. Няма да им е нужно такова родово имение, такава Родина, затова и ще се разотидат да търсят нова. Но ще отнесат със себе си тази загадъчна кодировка, останала от родителите, и ще повторят живота на временно пребиваващи на земята, а не на съзидатели на вечното. Кой и как може да я премахне, тази загадъчна кодировка за безизходност?
Може би поне някак за това ще помогне разказаното и показаното от Анастасия бъдеще на Русия. А за да разсея съмнението на скептиците, аз поместих на вътрешните страници на обложката снимки на удивителните руски градини, протегнали своите клони обсипани с плодове към бъдещата Русия.