— Хайде де, и мечките започнали да помагат.
— Нищо чудно няма в това Владимир. Във времената, които съвременните хора смятат за древни, мечката е била един от незаменимите помощници в стопанството. Тя с лапи изкопавала от земята ядивните корени, слагала ги в кошове и сама влачела коша за връвчица към изровената в близост до човешкото жилище избена яма. Сваляла от дърветата, растящи в гората питите с мед и ги примъквал пак към жилището на човека, децата за вкусни малини водела в гората и много друго в стопанството правела.
— Е, тя и плуга е заменяла, и трактора, и бавачка била!
— А през зимата спяла, без да изисква ремонт и грижи. През пролетта пак идвала до жилището на човека, и човекът угощавал мечката с есенните плодове.
— Ясно, каква е работата, значи у тези мечки такъв рефлекс е бил изработен, сякаш човекът специално за тях е съхранявал запаси.
— Може да е рефлекс, ако това понятие изяснява за теб нещата, а може така да е било замислено от Отеца. Само ще ти кажа, че не храната е била главна за мечките през пролетта.
— А какво тогава?
— Проспала зимата в бърлогата си в самота, пробудена през пролетта, веднага към човека мечката се устремявала, за да усети ласка, да чуе похвала, а ласката човешка нужна е на всичко.
— Ако съдим по котките и кучетата — е нужна. Е, а другите зверове от тайгата какво са правели?
— Постепенно намирали приложението си и други обитатели на тайгата. А висша награда за опитомените обитатели на тайгата било ласкавото слово, жест или помилване, почесване за отличилите се много. Само че те понякога ревнували по малко, ако някому човекът предпочитанието си отдавал, и могли да се поскарат за това.
— А през зимата с какво се занимавали сибиряците?
— С преработката на орехите. Те не белели шишарките веднага след събирането им, както това се прави сега за облекчаване на транспортирането им, а го пазели в смолистите шишарки. Така орехът може да се запази няколко години. И още, през зимата жените се занимавали с ръкоделие. Например, много скъпо струвала риза ръчна изработка, изтъкана от влакната на копривата и бродирана на ръка. Сибиряците приемали през зимата хора от различни страни, лекували ги.
— Анастасия, но ако Русия е станала такъв благодатен за живота на човека край, значи у много държави е трябвало да възникне желание да завоюват Русия. Още повече че ти казваше, че произвеждащите оръжие заводи са били закрити. Значи Русия е станала фактически аграрна страна, не защитена от външен агресор.
— Русия се превърнала не в аграрна страна, тя станала световен научен център.А заводите произвеждащи вредоносно оръжие, в Русия започнали да се закриват едва след като била открита енергия, пред която най-съвременните видове оръжие се оказали не просто безполезни, но и представляващи заплаха за тези страни, които ги съхранявали.
— Що за енергия е това? От какво се добива и от кого е направено това откритие?
— Тази енергия владеели Атлантите. Те я усвоили преждевременно, затова и изчезнала от лицето на Земята Атлантида. А отново я открили децата на нова Русия.
— Децата!? По-добре всичко по ред разкажи Анастасия.
— Добре.
А на земята ще бъде доброто
В едно от руските имения живеело задружно семейство. Мъж и жена, и си имали две деца. Момче, Константин, на осем години, и момиченце Даша на пет години. Баща им бил смятан за един от най-талантливите програмисти на Русия. В кабинета му имало няколко модерни компютъра, на които той съставял програми за военното ведомство. Понякога, потънал в работа, той се заседявал на компютъра и по вечерно време.
Привикналите да се събират вечер заедно членове на семейството отивали при него в кабинета и там тихичко се занимавали всеки със своята работа. Жената седяла в кресло и бродирала. Синът, Константин, четял или рисувал, изобразявайки ландшафта на новите селища. Само петгодишната Даша не винаги си намирала занимание по душа, и тогава тя сядала в креслото така, че да вижда всички свои близки и дълго и внимателно разглеждала всеки от тях. Понякога затваряла очи, а лицето й изразявало цялата гама от чувства.
И в тази, външно обичайна вечер, семейството седяло в кабинета на бащата, където всеки се занимавал със своята работа. Вратата на кабинета била отворена, и затова всички чули достигащото от детската стая, разположена до кабинета на бащата, кукане на старинния стенен часовник с механична кукувичка. Обикновено кукувичката кукала само през деня, но било вече вечер. Затова бащата се откъснал от заниманието си и погледнал вратата, и другите членове на семейството удивено погледнали натам, откъдето току що се дочул звука. Само малката Даша седяла в креслото със затворени очи, и нищо не забелязвала. На устните й играела ту едва забележима, ту откровена усмивка. Изведнъж звукът се повторил, сякаш в детската стая имало някой, който премествал стрелките на часовника, заставяйки механичната кукувичка непрекъснато на кука, оповестявайки настъпването на поредния час. Иван Никифорович, така наричали бащата на семейството, се обърнал на своето въртящо се кресло към сина си и казал: