— Костя, иди, моля те, опитай да спреш часовника или го поправи. Толкова години ни е служил дядовият ти подарък. Странна някаква повреда… Странна… Костя опитай се да я оправиш.
Децата винаги слушали. Правели го не от страх от наказание, защото никога не ги наказвали. Костя и Даша обичали и уважавали своите родители. За тях било най-голямо удоволствие нещо да правят заедно с тях или да изпълнят родителска молба. Чул думите на баща си, Костя веднага станал от мястото си, но за учудване на майката и бащата, не тръгнал към детската стая. Стоял и гледал седящата в креслото със затворени очи по-малка сестра. Както и преди се чувало кукането откъм детската стая. Но Костя стоял и без да откъсва очи гледал своята по-малка сестра. Галина, майката на семейството, гледала обезпокоено замрелият на място син. Изведнъж тя станала и уплашено викнала:
— Костя… Костя, какво ти става?
Осемгодишният син се обърнал към майка си, учуден от уплахата й и отговорил:
— Всичко е наред с мен мамичко, бих искал да изпълня молбата на татко, но не мога.
— Защо? Не можеш да мръднеш ли? Не можеш да влезеш в твоята стая?
— Мога да се движа, — Костя за доказателство размахал ръце и разтъпкал краката си, — но няма защо да ходя в стаята, тя е тук и е по-силна.
— Кой е тук? Кой е по-силен? — Все повече започвала да се безпокои майката.
— Даша, — отговорил Костя, — и посочил седящата в креслото със затворени очи и усмихваща се малка сестричка. — Тя върти стрелките. Аз се опитах да ги върна на предишното им място, но не успявам, когато тя…
— Какво говориш, Костенка? И ти, и Даша сте пред нас, как можете да бъдете тук, и в същото време да движите стрелките на часовника в другата стая?
— Е да, тук сме, — отговорил Костя, — а мисълта е там, където е часовника. Само че нейната мисъл е по-силна. И ето че кукат, докато нейната мисъл ускорява стрелките. Тя в последно време често си играе така. Аз й казвах да не прави така. Знаех, че може да се безпокоите, а Даша все едно, щом се замисли, веднага започва нещо да прави…
— За какво се замисля Даша? — включил се в разговора Иван Никифорович. — И защо по-рано нищо не си ни казал за това Костя?
— Ами че вие и сами виждате как тя се замисля. Стрелките са нещо маловажно, тя просто се развлича. И аз мога да правя така, да движа стрелките, когато никой не ми пречи. Само че не мога да се замислям като Даша. Когато тя изпадне в замисленост, не може да се възпрепятстват нейните мисли.
— За какво се замисля тя? Ти, Костя знаеш ли, за какво?
— На зная. Ами че сами я попитайте. Аз сега ще прекъсна мисленето й, за да не направи още нещо.
Костя се доближил до креслото, в което седяла сестричката му, и малко по-силно от обичайното отчетливо произнесъл:
— Даша, спри да мислиш. Ако не престанеш, няма да говоря с теб цял ден. И въобще, ти изплаши мама.
Клепачите на малкото момиченце трепнали, тя прокарала по присъстващите в кабинета преценяващ поглед и, сякаш събудила се, скочила от креслото, и, извинявайки се навела очи. Кукането спряло, и известно време в кабинета настъпила пълна тишина, която нарушил тихият извиняващ се глас на малката Даша. Тя вдигнала главичка, погледнала майка си и баща си с блестящи ласкави очи и казала:
— Мамичко, татенце, простете ми, ако съм ви изплашила. Но на мен обезателно, на мен много, много ми е нужно да я домисля. Сега не мога да не я домисля. Аз и утре ще я домислям, когато си почина. — Устните на момиченцето затреперили, сякаш всеки момент ще заплаче, но тя продължила: — Дори да не говориш с мен Костя, аз все пак ще се замислям, докато не я домисля.
— Ела при мен дъще,-казал, като се стараел да се сдържа Иван Никифорович и протегнал разтворени за прегръдка ръце към дъщеря си,.
Даша се хвърлила към баща си.Тя подскочила и прегърнала с ръчички баща си за шията, притиснала се за малко към него, после се смъкнала от коленете му, застанала редом, с глава на рамото му.