— Те явно са снабдили с локационно оборудване всеки един сегмент. Да, разбира се че всеки. Но програмата не може да е различна. Програмата е еднаква…
Внезапно тревожен звук издал съседния компютър, сякаш изисквал незабавно внимание. Иван Никифоворич се обърнал към него и замрял. На монитора мигало повтаряйки се, текстово съобщение със следното съдържание: «Тревога Х», «Тревога Х». Иван Никифорович бързо почукал по клавиатурата и на екрана се появило изображение на човек във военна униформа:
— Какво се е случило? — попитал го Иван Никифорович.
— Зарегистрирани са три необичайни взрива, — отговорил човекът. — Дадена е команда да се приведе в готовност номер едно целия отбранителен комплекс. Продължават взривовете с по-малка мощност. В Африка има земетресение. Никакви обяснения никой не дава. По данни от информационния обмен, всички военни блокове на планетата са приведени в готовност номер едно. Нападащата страна не е определена. Взривовете продължават, ние се опитваме да изясним ситуацията. На всички сътрудници е заповядано да започнат анализ на ситуацията, — бързо и по военному отчетливо, говорел човекът от екрана на монитора и в края добавил вече не безстрастно, а възкликнал.
— Взривовете продължават, Иван Никиффорович, взривовете продължават, изключвам…
Изражението на човека във военна униформа изчезнало от екрана на монитора. А Иван Никифорович продължавал да гледа угасналия екран и напрегнато мислел. Бавно и замислено се обърнал към креслото си, до което както и преди стояла малката Дашенка, и трепнал от невероятната догадка. Той видял как неговата малка дъщеричка, присвила очи, без да мига, гледа на екрана на монитора изображението на съвременната ракета. Изведнъж телцето й трепнало, Даша облекчено въздъхнала, натиснала копчето «Ентър»,а когато се появило изображението на нова ракета, тя пак присвила очи и започнала напрегнато да се взира в него.
Иван Никифорович стоял като парализиран, без да може да мръдне от мястото си, и само мислено и трескаво повтарял един и същ въпрос: «Нима тя ги взривява? Взривява ги с мисълта си, защото не й харесват. Тя ли ги взривява? Нима? Как?» Той искал да спре дъщеря си и я повикал. Но не могъл да произнесе силно думите, само шепнел: «Даша, Дашенка, дъщеричке, спри!» Наблюдаващият тази сцена Костя, изведнъж бързо скочил от мястото си, притичал към малката си сестра, леко я пляснал и бързо казал:
— Ето сега Даша, вече и татко изплаши. А аз вече два дни няма да говоря с теб. Един ден заради мама, другия за татко. Чуваш ли? Чуваш ли, казвам ти, че изплаши и татко.
Бавно излизайки от своето съсредоточено състояние, Даша се обърнала към брат си и вече без да присвива очи, а молещо и извиняващо се го погледнала в очите. Костя видял пълнещите се със сълзи очи на Даша, сложил ръка на рамото й, и вече не така строго казал: «Добре де, с разговорите попрекалих, но панделките си сутрин сама ще връзваш. Не си малка.». И с думите: «Само не си и помисляй да плачеш», — ласкаво я прегърнал. Момиченцето притиснало личице към гърдите на Костя, раменцата му треперели, и тя горчиво повтаряла: «Пак ги изплаших. Ама че съм несръчна. Исках за по-хубаво, а ги изплаших.» Галина се приближила към децата, приклекнала и помилвала Даша по главичката. Момиченцето веднага се хвърлило на врата на майка си и тихо заплакало.
— Как го прави, Костя? Как? — питал сина си дошлият на себе си Иван Никифорович.
— Също както със стрелките на часовника, татко, — отговорил Костя.
— Но нали часовникът е близо, а ракетите са далече, и тяхното местоположение се държи в най-строга тайна.
— Татко, за Даша е все едно, къде се намират. Достатъчно й е да види външната форма на предмета.
— Но взривовете… За да се взривят, е необходимо да се включат контакти… И не един контакт. Там има защита, кодове…
— Ами Даша, татко свързва всички контакти докато се получи включване. По-рано го правеше дълго, около петнадесет минути, а в последно време за около минута и половина.
— По-рано?
— Да, татко, само че не с ракетите. Ние така си играехме. Когато тя започна да движи стрелките на часовника, аз й показах старият си електромобил, на който като малък обичах да се возя. Аз, татко, отворих капака и я помолих да съедини проводниците за фаровете, защото сам не можех да ги стигна. Тя ги съедини. А когато помоли да се повози, аз й казах че е още малка и няма да може както трябва да потегля и да спира, после се съгласих, защото тя настояваше. Обясних й как трябва да тръгва и да спира, Но Даша всичко направи по своему. Даша, татко, седна, хвана кормилото и потегли без да включва нищо. Тя мислеше че включва, но аз видях, че тя нищо не направи с ръце. По-точно тя включваше, но го правеше мислено. И освен това татко, тя дружи с микробите. Те я слушат.