— Сега не мога да направя това татенце.
— Защо? По-рано можеше, сега не можеш.
— Аз си дадох дума никога повече нищо да не взривявам. И щом веднъж съм дала такава дума, нямам и такива способности да взривявам.
— Нямаш? Но защо си дала такава дума?
— Братчето ми Костя ми показа картинки от своята книжка: как телата на хората се разкъсват на части от взривовете, как се плашат хората от взривовете, как падат дървета и умират от взривовете, — и аз си обещах…
— Дашенка, и сега значи, ти никога няма да можеш? Поне още един път… Само един. Ето тези квадратни снаряди. Иван Никифорович подал на дъщеря си снимката на квадратния снаряд.
Тези са направени специално за експеримента и са скрити на тайни места в различни страни. Край тях, в близост няма хора. Всички чакат дали ще се взривят те или не. Взриви ги дъщеричке, това няма да наруши даденото от теб обещание. Никой няма да загине. Напротив…
Даша още веднъж безразлично погледнала снимката на квадратния снаряд и спокойно отговорила:
— Дори и да отменя дадената дума, то тези снаряди все едно няма да се взривят, татенце.
— Но защо?
— Защото ти много дълго говориш татенце. А аз още като ги погледнах тези снаряди, те веднага не ми харесаха. Те са некрасиви и сега…
— Какво сега?… Дашенка… Какво?
— Прости ми, моля те, но ти толкова дълго говори след като ми ги показа, че през това време те вече почти са ги изяли.
— Изяли? Какво са изяли?
— Снарядите, тези квадратните, са изяли почти.Като не ми харесаха снарядите, аз почувствах — те се раздвижиха и започнаха бързичко-бързичко да ги ядат.
— Кои са те?
— Ами, малки едни такива. Те са навсякъде около нас и в нас. Те са добри. Костя казва че това са бактерии, или микроорганизми. А аз по-добре си ги наричам по своему: «малките мои, добричките». На тях така повече им харесва. Аз си играя понякога с тях. Но хората почти не им обръщат внимание, а те винаги и за всеки човек се стараят добро да правят. Когато човек се радва, и на тях им е хубаво от радостната енергия, когато човек се ядосва или чупи нещо живо, голямо количество от тях загиват. Вместо загиналите бързат да дойдат други. Понякога не успяват другите да заменят загиналите, и човешкото тяло боледува.
— Но ти си тук Дашенка. А снарядите са далече в разни страни, под земята скрити. Как те, ами, тези «малките» в другите страни биха могли да узнаят за твоето желание?
— Ами че те един на друг по верижката, много бързо всичко си разказват, много по-бързо отколкото в твоят компютър се движат електроните…
— Компютър… Връзка… Сега… Аз сега ще проверя всичко, на наша територия около всеки снаряд е разположена видеокамера. Аз сега.
Иван Никифорович се обърнал към компютърната връзка. На екрана на монитора светело изображение на квадратния снаряд. По-скоро това, което било останало от снаряда. Корпусът на гилзата бил ръждясал, целият в дупки, бойната глава се валяла наблизо и със значително намалени размери. Иван Никифорович превключил монитора, но и с другите снаряди ставало същото. На екрана се появил образът на човек във военна униформа.
— Здравейте Иван Никифорович, вие всичко и сам вече сте видял.
— Какви изводи направи Съвета? — попитал Иван Никифорович.
— Членовете на Съвета се разделиха на групи и се съвещават. Охраната се опитва да разработи допълнителни мерки за безопасност на обекта.
— Не наричайте дъщеря ми обект.
— Вие нервничите, Иван Никифорович, а в дадената ситуация това е недопустимо. След десет минути у вас ще дойде експертна група, състояща се водещи специалисти психолози, биолози, радиоелектроници. Те са вече на път. Осигурете им общуване с вашата дъщеря. Подгответе я.
— Към какво мнение се насочват повечето от членовете на Съвета?
— Засега към пълна изолация на вашето семейство в пределите на имението. Вие трябва незабавно да изчистите всички изображения на технически средства. Останете близо до дъщеря си и се постарайте постоянно да я наблюдавате.
Пристигналата в имението на Иван Никифорович група от специалисти на Военния съвет в продължение на около час и половина беседвала с малката Даша. Тя търпеливо отговаряла на въпросите на възрастните, но след час и половина се случило събитие, което объркало напълно всички присъстващи в имението специалисти, както и наблюдаващите в центъра на Съвета по безопасност на огромните монитори. След час и половина общуване с малката Даша вратата на просторния кабинет на Иван Никифорович се отворила. В кабинетът влязъл братът на Даша, Костя. Той носел часовникът с кукувичката, която непрекъснато кукала. Костя поставил часовника на масата. Стрелките на часовника стояли на цифрата единадесет, и когато механичната кукувичка трябвало да завърши определеното количество кукания, голямата стрелка на часовника правела бърз кръг по циферблата и започвала всичко отначало. Присъстващите в недоумение гледали ту странната манипулация на часовника, ту Даша и мълчали.