Колко време са принудени да губят мнозинството от хората ежедневно на работа?
— В нашата страна по осем часа, но на път към нея и обратно, още около два часа отиват, но пък всяка седмица има по два почивни дни.
— Ето опитай сам да изчислиш, колко условни години от своя живот човек губи за далеч не винаги любимата си работа?
— Дълго ще е да смятам без калкулатор, ти кажи.
— Най-общо от тридесет години,така наречена трудова дейност, десет години той непрекъснато работи за някого, а по-точно за технократския свят. Сега от 33 години живот изваждаме тези десет и остават 23.С какво още ежедневно се занимава човек през живота си?
— Гледа телевизия.
— Колко време всеки ден?
— Не по-малко от три часа.
— Тези три часа се равняват на осем години непрекъснато седене пред телевизора. Изваждаме ги от останалите 23 — остават 15. Но и това време все още не е свободно за занимания, присъщи само на човека.Човешката мисъл е инертна Тя не може рязко да превключва от едно на друго. Някакво време мисълта анализира получената информация. Най-общо средностатистическият човек се замисля над мирозданието всичко 15–20 минути през целия си живот. Някои изобщо нито веднъж не се замислят над това, някои размишляват по няколко години. Всеки сам за себе си може да определи, като анализира изживените години. Всеки човек е индивидуален-той е по-значим, от всички взети заедно галактики, тъй като е способен да ги твори. Но всеки човек — е частичка от обществото човешко, което като цяло може да се оценява като единен организъм, единна същност. Попаднала в капана на технократската зависимост, великата същност на вселената се затваря в себе си, губи истинската си свобода, става зависима, включва се механизмът за самоунищожение.
Друг, различен от обикновения, начин на живот водят хората, които живеят в селищата на бъдещето. Тяхната мисъл е волна и човечна, в единно стремление е слята тя, изважда от задънената улица човешкото общество. Галактиките тръпнат в радостно предчувствие пред слялата се в единство човешка мечта. Раждане на ново и сътворение ще види мирозданието скоро. Прекрасната планета нова ще материализира тяхната човешка мисъл.
— Хайде де, колко високопарно говориш за жителите на селищата. А външно те са просто хора.
— И външният им облик е различен. Сиянието на енергия велика в него има. По-внимателно ти виж, ето вървят баба и внук.
ездачката от бъдещето
Видях как от селището излезе каруца или по-точно открита отгоре кола, запрегната с рижав кон. На меката седалка седеше възрастна жена, а пред нея имаше кошница с ябълки и зеленчуци. Отпред момче на седем години, голо до кръста, държеше поводите, но не управляваше коня. Навярно не за първи път правеха това пътуване, и кончето с бавен тръс бягаше по известния нему маршрут.
Момчето се обърна на седалката с лице към възрастната жена и нещо й каза. Бабата се усмихна и запя. Малкият й пригласяше, подхващайки припева. Преминаващите с автобусите-електромобили туристи едва ли можеха да чуят песента им. Кончето тичаше по път на около километър от шосето. Почти всички туристи гледаха пътуващите в колата през бинокли, затаили дъх, сякаш виждаха чудо или извънземни, и аз отново си помислих, че някак не много добре се получава: пристигат хора от далечни страни, а да пообщуват нормално с тези, към които са пътували, не могат, само така отдалече ги наблюдават. А онези двамата в каручката дори не поглеждат към тях. Един от автобусите намали скоростта си и започна да се движи паралелно със скоростта на тичащото в тръст конче. В този автобус седеше група чуждестранни деца, те махаха с ръце на пътуващите в красивата каручка баба и внук, по-скоро на момчето, но той нито веднъж не погледна към тях. Изведнъж, от красиво увитите с жива растителност порти на селището се появи млада ездачка. Нейният дорест кон със стремителен галоп се спусна да догони каручката. Като се изравни в нея, разгорещеният кон заигра наоколо. Възрастната жена се усмихваше и слушаше какво й говори младата жена.
Малкият, навярно недоволен от прекъсването на песента, но все пак със скрита радост произнесе: «Каква си неспокойна, мамичко, нито минута не ти се седи сама.» Младата жена се засмя, изкара от завързана за седлото платнена чанта пирожка и я подаде на момчето. Той я взе, опита, после с думите: «Опитай бабичко, още е топла», — подаде пирожката на възрастната жена, и подръпвайки поводите, спря каручката. Момчето се наведе, вдигна с две ръце кошницата, пълна с красиви ябълки, подаде я на ездачката и каза: «Моля те, мамо, занеси и на тях», — и показа с поглед по посока на спрелия автобус с чуждестранни деца.