Дълго време не можех да се съглася с това, че Анастасия съвсем спокойно оставя кърмачето само. Ту просто на тревата под някое храстче ще го сложи, ту редом с почиващата си мечка или вълчица. Вече се убедих, че не ще го пипне нито един звяр. Те, напротив, ще го защитават до последно. Само че от кого? Ако обкръжаващите зверове са като бавачки, то от кого да го защитават? Но все пак непривично е, когато кърмачето се оставя само, и аз се опитвах да убедя Анастасия да не прави така, казвах й:
— Ако зверовете не докосват детето, то това не значи че не може друго нещастие да се случи с него.
А тя в отговор:
— Не мога да си представя Владимир, за какво нещастие мислиш.
— За много неща, които могат да се случат с безпомощните деца. Например ще изпълзи на хълмчето, а после ще се изтъркаля от него, краче или ръчичка ще си изкълчи.
— Тази височина, която детето само преодолее няма да му причини вреда.
— Ами ако се наяде с нещо вредно. Той е глупавичък, всичко в устата си пъха, така е лесно и да се отрови, а после стомаха кой ще му промива? Лекари наблизо няма никакви, ти даже клизма нямаш, за да промиеш червата на детето ако нещо се случи.
Анастасия само се смееше в отговор:
— За какво му е клизма Владимир? Червата може и по друг начин да се промият и много по-ефективно, отколкото с клизма.
— Как така?
— Искаш да опиташ ли? Няма да ти навреди, ей сега ще ти донеса някои тревички…
— Чакай, не е нужно, разбрах. Искаш да ми дадеш нещо, от което разстройство на стомаха ще получа.
— Разстройство на стомаха ти отдавна си получил. А тревичката ще изгони всичко непотребно от стомаха ти.
— Разбрах, при нужда ти ще дадеш на детето трева. Но защо да се докарва работата до такава екзекуция над детето?
— Ами няма и да се докара дотам. Нищо непотребно нашият син няма да изяде. Децата, особено кърмачетата, привикнали към майчиното мляко, никога нищо друго в голямо количество не ядат. И нашият син може да опита някоя ягодка или тревичка. Ако вредна, горчива се окаже тя, непотребна за него, той сам ще я изплюе. Ако изяде малко и тя почне да дразни стомаха му, той ще я запомни и занапред няма да я яде. Но ще познава цялата земя не по нечии разкази, а на вкус. Нека нашия син опита Вселената на вкус.
Тя навярно е права, нищо лошо с детето нито веднъж досега не се е случило. Освен това аз забелязах едно интересно обстоятелство: зверовете, обкръжаващи полянката на Анастасия, сами дресират или учат своето потомство на взаимоотношения с човека. По-рано мислех, че с това се занимава самата Анастасия, но после се убедих,че тя не губи от времето си за това.
Ето какво видях веднъж: ние седяхме на края на полянката на слънчице, Анастасия тъкмо беше накърмила сина ни и той блажено лежеше на ръцете й. Отначало леко подремна или поспа, после с малката си ръчичка започна да пипа косите на Анастасия и да се усмихва. Анастасия гледаше сина ни и също се усмихваше, шепнеше му разни думи с нежен глас.
Видях, че вълчицата излезе на поляната със своето котило, — четири съвсем малки вълчета. Вълчицата вървеше към нас, но на десет метра от нас легна на тревата. Ситнещите след нея вълчета веднага се наредиха до търбуха й. Анастасия видя лежащата вълчица с вълчетата, стана от тревата със сина ни на ръце, доближи се до нея на два метра и с усмивка заразглежда вълчото котило. При това тя ласкаво говореше:
— О, какви красавци е родила нашата умница. Единият непременно ще стане водач, а това момиченце е съвсем като майка си, радост ще й донесе, достойно ще продължи рода.
Вълчицата сякаш дремеше, очите й се притваряха, дали от дрямка или от ласкавия глас на Анастасия. Вълчетата оставиха на мира корема на майка си и загледаха Анастасия, а едно от тях, все още неуверено пристъпвайки, се насочи към нея.
Вълчицата, която уж дремеше, изведнъж скочи, хвана със зъби вълчето и го отхвърли при останалите. Същото се случи и другото вълче, и с третото, и с четвъртото, когато се опитаха да се доближат до Анастасия. Глупавичките вълчета продължаваха опитите си, но вълчицата не ги допускаше дотогава, докато не прекратиха своите походи. Две вълчета започнаха да се борят, останалите седнаха мирно и ни гледаха. Детето в ръцете на Анастасия също видя вълчицата с вълчетата, започна да ги наблюдава, после нетърпеливо зарита с крачета и произнесе някакъв призивен звук.
Анастасия протегна ръка към вълчицата с вълчетата. Две вълчета малко неуверено се насочиха към протегнатата човешка ръка, но този път вълчицата не ги спря, напротив, тя подбутна двете играещи вълчета по посока на протегнатата ръка. И скоро те се озоваха редом с Анастасия. Едното започна да хапе пръста на протегнатата й ръка, второто стъпи с лапки на ръката, другите две припълзяха към крака й. Синът ни се задърпа от ръцете на Анастасия, явно стремейки се към вълчетата, Анастасия го пусна на тревата, и той веднага забравил за всичко, започна да играе с тях! Анастасия се доближи до вълчицата, ласкаво я помилва по гривата и се върна при мен.