Разбрах, че научената никога самостоятелно да не безпокои Анастасия вълчица, доближава до нея само при определен жест, и сега тя учеше на същото и своето потомство. Вълчицата навярно я е учила нейната майка, и така от поколение в поколение зверовете са предавали правилата на отношения с човека. И трябва да се каже на уважително отношение, тактично. Но кой и как ги е научил на другото — на нападението над човека?
Изобщо при запознаването с живота на отшелниците от сибирската тайга възникват много въпроси, за които по-рано и да се предположи беше невъзможно. Анастасия не смята да променя начина си на живот на отшелница. Но, стоп! Когато мисля за Анастасия като за отшелница, от думите «отшелник, отшелница» у мен възниква всеки път асоциация за човек изолиран от обществото, от съвременната система за информация, а всъщност какво се получава? Всеки път след като съм бил на гости на нейната полянка аз издавам нова книжка. Нея я обсъждат различни хора, стари и млади, учени и лидери на духовни обединения. Излиза, че не аз й нося информация от нашето информирано за всичко общество, а тя ми дава информация, интересна за обществото.
Та кой тогава е истинския отшелник? Не сме ли се заплели ние в паяжината на изобилието или, по-вярно, на привидното изобилие от информация, а всъщност сме се уединили, или сме се откъснали от истинския извор на информация. Та ето какво се получава в действителност, — забутаната в тайгата полянка на Анастасия е като информационен център, като космодрум към други измерения на битието. И кой съм тогава аз, ние, коя е Анастасия? Впрочем, толкова ли е важно това сега? Главното е в друго — в нейните последни изказвания за възможността да се преобразува към по-добро животът на отделния човек, на страните и човешкото общество като цяло, посредством изменения в условията на бита на отделния човек.
Невероятна простота: трябва на човека да се даде поне хектар земя, и тя казва, какво трябва да се прави на тази земя и тогава… Невероятно, такава простота… И с човека винаги ще бъде енергията на любовта. Ще има любещи един друг съпрузи. Ще има щастливи деца, ще изчезнат множество болести, ще се прекратят войните и катаклизмите. Човекът ще се доближи до Бога.
Фактически тя предложи да се построят множество, подобни на нейната, полянки край големите градове. При това тя не отрича използването на достиженията на нашата цивилизация: «Нека и негативното за благо да поработи», — казва тя. И аз повярвах в проекта й. Повярвах в това прекрасното, което трябва да се случи от неговото претворяване в живота ни. И много неща от него ми бяха понятни. Само че трябва още веднъж всичко по ред да се провери, да се обмисли. Трябва да се адаптира нейния проект за всяка местност.
Завладя ме идеята на Анастасия относно земята и нейното устройство. Искаше ми се по-бързо да се добера до дома, да видя, какво казват за подобните селища учените, има ли в света нещо подобно? Искаше ми се в детайли отначало да проектирам новото селище, а после да започне построяването му със съвместните усилия на желаещите да вземат участие в строителството. Разбира се, нито аз, нито някой друг сам не би могъл да поеме отговорността еднолично да проектира това прекрасно селище на бъдещето, — трябва заедно!… Трябва заедно да се обсъди информацията и да се проектира своето, като се отчетат грешките на другите.
Мечтите на ауровил
Първите месеци след завръщането си от Анастасия аз интензивно събирах и изучавах информацията за екологичните селища. Повечето източници разказваха за чуждестранни аналози. Събрах информация по тази тема за 86 селища от 19 страни, такова като Белгия, Канада, Дания, Англия, Франция, Германия, Индия и др. Но тя не ме зарадва особено. Нито в една страна нямаше достатъчно мащабно движение, нямаше достатъчно селища способни да окажат съществено влияние на социалното положение в тези страни. Едно от най-големите и известни селища беше в Индия — това е градът Ауровил. За него ще разкажа по-подробно.
Ауровил бил основан през 1968 г. от жената на създателя на Интегралната йога Шри Ауробиндо — Мирра Ришар. Предвиждало се е на отпуснатата от индийското правителство земя недалеч от град Пандичери, където от четиридесетте години действал ашрама Шри Ауробиндо-център на привържениците на Интегрална йога, да възникне селище, и да израсне град с петдесет хилядно население. «Ауровил» — в превод «Град на Зората» или «Град на утринната зора» — трябвало да реализира идеята за обединение на хора свързани с общата цел за построяване на хармоничен материален свят, който не е в противоречие с духовния свят. Мирра Ришар, в написания от нея документ казвала: «Ауровил — това е център за духовни и материални изследвания, подготвящи живото въплъщение на действителното човешко единство.»