— Но тя им влияе положително.
— Възможно е. Но работата не е в това. Не си ли се замислял, как така изведнъж се оказа способен да напишеш книга?
— Анастасия ме научи.
— Как го направи?
— Пръчица взе и на земята нарисува букви. Цялата азбука. И каза: «Ето буквите, които вие познавате. От тези букви са съставени всички ваши книжки, и добрите и лошите. Всичко зависи от това, как и в каква последователност ще бъдат подредени тези 33 букви. Има два начина да бъдат подредени.»
— Значи всичко е просто? Само трябва 33 буквички да се подредят в определена последователност? Ти ги подреждаш, а после хората отиват в планината на цели групи да слагат цветя пред долмена? Това е невероятно. Не се вписва в нормалното съзнание. Това е присъствие на някаква неведома сила. Тя или те е зомбирала, или те е хипнотизирала, не знам. Но нещо ти е направила.
— Самата Анастасия, когато я наричах вещица или изричах думи като «мистика», «фантастика», «невероятно», се разстройваше много и започваше да доказва, че е обикновена жена, обикновен човек, само дето има много информация. Но само по нашите мерки е много. Тя казва, че хората от първоизточника са имали тези способности… И после… Та тя ми роди син.
— А къде е синът ти сега?
— В тайгата, с Анастасия. Тя казва, че в условията на нашия технократски свят е по-трудно да се възпита детето и да се направи от него истински човек. Защото изкуствените предмети не са разбираеми за малкия. Отклоняват го от истината. Те могат да се показват само, когато той осъзнае истината.
— А ти защо не си в тайгата? Защо не си с нея? Не помагаш да се възпитава синът ти?
— Не е възможно там нормалния човек да живее. Тя не пали огън. Храни се своеобразно. Освен това казва… Не бива още да общувам с детето.
— Значи тук, в нашите нормални условия тя не иска да живее. Ти пък не можеш там да живееш. И после какво? Мислил ли си? Сам, без семейство… Ами ако се разболееш?
— Засега не боледувам, вече втора година не съм се разболявал от нищо. Тя ме излекува.
— И какво, вече никога няма да боледуваш?
— Ще боледувам навярно. Анастасия каза, че всички болежки ще се опитат отново да се върнат, тъй като много тъмно и пагубно има в човека, и в мен естествено, както у всички. Ето на, пуша. Започнах да пия. Но това не е главното. Тя казва,че светлите мисли са малко, помислите. А основно те противостоят на болестите.
— По този начин, бъдеще за тебе, както при нормалните хора не се предвижда. Аз дойдох при теб с делово предложение. Аз ще те раззомбирам, ще те разхипнотизирам, а ти, като се върнеш в нормалното си състояние ще ми подскажеш… Ще ми помогнеш да оправя работите в моята фирма. Нали имаш опит, талантлив предприемач беше. Връзки имаш.
— Няма да мога да ти помогна, Владислав. Не мисля сега за бизнес. Мислите ми са заети с други неща.
— Ясно е, че сега не мислиш. Отначало трябва да дойдеш на себе си. Само ми повярвай. Като приятел те моля… После ще ми благодариш. В края на краищата и сам ще можеш да прецениш случилото се с тебе като дойдеш на себе си.
— По какъв начин може да се определи най-нормалното състояние?
— Ами че просто е. Ще поживееш нормален живот поне няколко дни. Ще се развличаш с момичета. А после ще прегледаш отново последните години от живота си. Ако те устройват, продължавай да се занимаваш и живееш както сега. Ако в нормалното си състояние установиш, че си бил хипнотизиран, ще се заемеш отново с бизнес. И за теб добре, и на мен ще помогнеш.
— Не мога аз с проститутки…
— Защо с проститутки, ще вземем такива които сами искат. Ще устроим вечеринка, музика, компания. В ресторант можем да отидем или сред природата. Аз всичко сам ще организирам, ти само не отказвай.
— Аз сам искам да разбера себе си. Трябва да помисля.
— Стига си мислил. Оцени моето предложение като експеримент. Като приятел те моля, дай ми седмица, а после мисли.
— Добре, нека опитаме…
На следващия ден ние ходихме с кола до съседния град, в който живееха добри, както се изрази Владислав, момичета, отдавнашни негови познати.
Нашата действителност
Жената, която ни отвори вратата беше много привлекателна. На вид около тридесет годишна и малко повече, по женски мека, леко смущаваща се топка. Не, не беше дебела. Тялото пазеше и дори подчертаваше формите, винаги възбуждащи мъжете. Тънкият халат не ги прикриваше. Нейният глас, приличащ не детски, приветливата усмивка, веднага предразполагаха към нея.