— Ти, приятелко искаше да се поразходиш тук с твоят приятел. Поразходи се. Вечерта е прекрасна, тиха, топла.
— Да. Хубав въздух подухва към града,-отговори Анастасия и добави: — ти си изморена Аня, може пък да си починеш в твоята градина?
— Може… но ми е жал за момичетата, и злоба към тези… мъже ме разкъсва. А ти от село ли пристигна?
— Да
— Хубаво ли е твоето село?
— Хубаво е. Но не винаги е спокойно, когато на други места не на всички им е добре, както тук сега.
— Не обръщай внимание. Идвай. А аз ще тръгвам, трябва да се работи. Вие тук се разхождайте спокойно.
Аня тръгна към колите, след нея и компанията й. Когато минаваше покрай седнала на камък дебеланка, с автомат на голите си колене, Аня каза:
— Ти сега си почини Машенка. После ще ти изпратим кола.
— Клиент ме чака, аз направо от клиента си дойдох. Вече си плати.
— Ще го обслужим ние твоя клиент.
— Ще му кажем че те боли корема. Уж шампанското не е било добро.
— Аз пих водка. Само половин чаша.
— Е, изяла си да речем нещо…
— Не съм яла. Едно бонбонче съм си взела, и пирожка.
— Ето ти на, от пирожките е значи, не са били пресни. Колко изяде?
— Не помня.
— Ами че тя не яде по малко от четири наведнъж — каза едно от момичетата. — Нали, Маша?
— Може и така да е. Цигари ми оставете тогава. Иначе ще ми е скучно тук.
Аня сложи до дебеланката пакет цигари и запалка, и момичетата тръгнаха.
— Хей, — раздаде се глас откъм водата, — тая вашата на камъка, оставяте ли я?
— Оставяме я, гълъбчета, оставяме, — отвърна Анка, — нали ви казвах, че една ще ви е достатъчна. Вие всичките искахте. А с вас и на една от нас й е скучно.
— Мъже, ако се разбере за вашите зверства… Ако се разбере… Че с вас после никоя няма да легне. Няма да легне, ако ще и да си плащате.
Пет глухи гърмежа на равни къси интервали се чуха откъм камъка. Пет кръгчета се появиха върху водата, по едно около всеки от стоящите, като ги заставиха да влязат още по-навътре във водата. Аня се обърна.
— Вие момчета не ядосвайте Машенка. А с когото трябва ние ще бъдем ласкави и нежни. Верни като кученца ще бъдем. С когото трябва, разбрахте ли? А с когото… и изведнъж със звънък, отчаян глас, катерейки се по баира към пътя, Аня запя:
Обраснали са с трева пътечките
На моя мил краката откъдето минаваха.
И в тон с нейния глас, изпълнен с отчаяние и тъга, младите проститутки, катерещи се по баира също подхванаха:
Обраснаха с мъх и трева,
Явно се среща милият с друга.
Къде ходи милият, къде се губи:
Сърцето ми бедно плаче и страда.
И те си заминаха с песента за пътечката, заминаха на работа.
Твоите желания
Ние с Анастасия се добрахме до квартирата ми едва към полунощ. Докато вкарвах ключа в бравата, почувствах колко съм уморен след този наситен със събития ден. Като видях леглото казах на Анастасия, че страшно ми се спи и веднага тръгнах да си взема душ. Когато излязох Анастасия съобщи:
— Постлах ти леглото, аз ще си легна на балкона.
«Сигурно й е задушно в панелния апартамент», — помислих аз и отидох да видя как се устроила на балкона. На пода беше постлала пътека, върху нея-бяла хартия, която хазяите бяха подготвили да използват вместо тапети. Вместо възглавница беше сгънала блузата си и беше сложила малко клонче.
— Как ще спиш тука, твърдо ще ти е и студено, Анастасия, поне одеяло си вземи.
— Не се притеснявай Владимир, тук е хубаво. Въздухът е свеж, виждат се звездите. Такова звездно небе има днес, виж! И ласкав ветрец подухва, топъл — няма да замръзна. Ти си лягай Владимир, я малко ще постоя при теб, на края на леглото ти, а щом заспиш, и аз ще си легна.
Легнах на приготвената от Анастасия постеля и мислех, че веднага ще заспя от умора, но не би. Мисълта или съзнанието за това, че човекът, всички хора са просто играчки в ръцете на някакви случайности, сякаш ме изгаряше отвътре и не ми даваше покой. После започна да расте и раздразнението ми срещу тези, които уреждат тези случайности, и срещу Анастасия. И срещу нея, защото както смятах, тя също можеше да е напълно съпричастна към формирането на тези случайности, или поне в моя живот.
— Нещо като че ли те безпокои Владимир? — тихо попита Анастасия, и дори се надигнах.
— И още питаш? Аз ти повярвах… Искаше ми се да вярвам… Особено в това, че човек, всеки човек е способен сам да си построи живота. Особено ти повярвах за екологичните селища, в които хората ще живеят осигурени чрез своята родова земя. Ще възпитават щастливи деца. Училища добри че ще има за децата.Повярвах ти че всеки човек е любимо дете на Бога. «Човекът е върховното творение» — нали така казваше? Казваше ли?