Известно време гледах, как седи на ръба на леглото със смирено положени на коленете ръце Анастасия, а после… сам не мога и досега да разбера, как се получи, но изведнъж казах:
— Аз разбрах коя си ти Анастасия, ти си велика богиня, — така казах и паднах пред нея на колене.
Възглас на отчаяние и болка се изтръгна от устата на Анастасия. Тя бързо стана и отскочи от мен, подпря се на стената и като за молба притисна ръце към гърдите си.
— Владимир, умолявам те стани, не трябва да се прекланяш пред мен.О Боже, Боже, какво направих, аз бързах, прости ми за неразбирането на поясненията на твоите синове. Владимир, пред Бог хората са равни, един пред друг не трябва те са се покланят, аз съм просто жена, аз съм човек!
— Ти толкова се различаваш от всички хора Анастасия, и ако просто си човек, то кои сме ние тогава, кой съм аз?
— Ти също си човек, но в суета живял си своя век, и още не успял си да осмислиш своето предназначение.
— Мойсей, Христос, Мохамед, Рама, Буда, кои са те, как се отнасяш ти към тях?
— Ти на големите ми братя имената назова, Владимир. Деянията им да съдя нямам право, едно само ще кажа: никой от тях напълно земната любов не е получил.
— Това не може да бъде, всеки от тях и днес поклонници милиони има.
— Но поклонението не значи любов. То от прекланящия се отнема присъщата само на човека сила на мисълта. Велик егрегор имат моите братя, за милион години подхранвали са го мнозина хора, като при това, прекланящият се е намалявал своята сила. През вековете желаещи мнозина е имало да съдят на моите братя деянията. И аз не разбирах, защо егрегора си тъй старателно подхранвали са, хилядолетия защо са трупали енергия. Никой да разгадае тайната им не е можел докато не е настъпило днешното време. И братята ми взели са решение: натрупаното да съберат в единство и на живеещите на земята хора днес, енергията своя да раздадат. И идва на Земята ново хилядолетие, земята в него ще населят Богове, това са тези хора, чиято осъзнатост ще им позволи енергията да приемат.
Владимир, умолявам те, стани! Всеки баща ще го боли да види своя син поробен и преклонен. Тъмното само се е стремило винаги да принизи значимостта човешка. Владимир, моля те, стани, не се предавай. Не се отдалечавай ти от мен.
Анастасия много се вълнуваше, и аз изпълних молбата й, вдигнах се и казах:
— Но аз не се отдалечавам, напротив, струва ми се, че най-после започнах да те разбирам. Но не съм съгласен, че пречи поклонението на любовта. Напротив, всички вярващи говорят, че обичат Бога. И аз се преклоних пред теб като Богиня, а ти изплаши се незнайно от какво, вълнуваш се.
— Познаваме се повече от пет години с тебе Владимир. От онази нощ, когато синът ни бе заченат, изминаха немалко дни, но оттогава у тебе ни веднъж желание да ме докоснеш не се появи, да ме погледнеш с онзи поглед, който даряваше на другите жени. Неразбирането, а сега и преклонението не ще дадат на любовта да се разкрие. От преклонение не раждат се деца.
— Така е може би защото ти не си като другите жени Анастасия, а сякаш си сгъстена информация. Не само аз, и други не разбират веднага, това, което ти говориш. Какво ще значи примерно «не се предавай»? Защо ми каза това?
— На Президента руски ти писмо написа, Владимир, но сам в себе си тогава усъмни се, едва не загина. Престана да твориш, на друг възложи проблемите, и при това единствено на единия Президент.
— Това е защото, единствено той в Русия може да направи нещо.
— Сам няма да може, на мнозинството волята е нужна. Освен това към един от президентите ти само се обърна. Имат си президент и Украйна, и Белорусия и в Казахстан…
— Нали говореше ти само за Русия, Русия е родината ми.
— А в паспорта ти е писано че ти си белорус.
— Да, белорус съм. Баща ми е от Белорусия.
— А детството ти минало е в Украйна.
— Да там премина. И е най-хубавото, което спомням си от моето детство. И бялата колиба със сламен покрив, и блатото където змиорки със съседските деца ловяхме. И баба ми и дядо, пред мен никога не се караха, не ме наказваха.
— Да, да, Владимир и спомни си как ти с дядо си в градината фиданки мънички си сял…
— Помня… Баба ми поливаше ги с ведро.
— Но и сега в селото Куздничи в Украйна, в селото където си се родил, градината опазена е, и старите дървета в нея раждат и чакат теб.
— Тогава къде, Анастасия е Родината ми?
— В тебе е тя.
— В мен?