— В теб! Материализирай я за вечно там, на тази земя, която душата ти подскаже.
— Да, трябва някак си да разбера това, а засега чувството имам, че съм размазан аз по цялата земя.
— Владимир, уморен си, изминалият ден емоции много и на двамата поднесе. Легни, заспи, сънят ти нови сили в теб ще натрупа, и ще дойде ново осъзнаване…
Легнах на постелята, почувствах че Анастасия хвана в длани моята ръка. Сега ще потъна в дълбок сън, вече знаех, че тя може да направи сънят дълбок и спокоен, за да бъде утрото хубаво, но преди да заспя успях да кажа.
— Знаеш ли Анастасия, направи така, че отново да мога да видя прекрасното бъдеще на Русия.
— Добре, сега заспивай Владимир, и ще го видиш.
С тих глас, без думи запя Анастасия сякаш приспивна песен. «Хубаво е все пак, че хората могат сами всичко за себе си да програмират»-успях да помисля аз потъвайки в приятен спокоен сън за бъдещата Русия.
Вечността е пред нас
Изгряващото слънце светеше през вдигнатите щори на прозореца направо върху постелята, то ме събуди. Хубаво се наспах! Отвътре сили необичайни имаше у мен, даже ми се прииска гимнастика да направя или нещо друго физическо. И настроението ми беше повече от отлично. От кухнята се носеше подрънкване на съдове. «Какво става, — помислих аз, — нима Анастасия се опитва да приготви закуска. Тя не знае как трябва да борави с кухненските уреди и как да включи газта. Може би трябва да й помогна?» Облякох си анцуг, отворих вратата към кухнята и като видях Анастасия, изведнъж нещо като гореща вълна пробяга в мен.
За пръв път виждах отшелницата от тайгата Анастасия, не в сибирската гора, не на нейната полянка в тайгата, не на морския бряг, а в най-обикновена за градската жена обстановка — в кухнята. Тя се беше навела над газовата плоча и се опитваше да регулира притока на газ. Ту увеличаваше, ту намаляваше, но старата газова плоча не се регулираше добре.
В кухнята Анастасия изглеждаше като съвсем нормална жена. И защо ли вчера така я изплаших с моето преклонение, сигурно бях пил много или бях много изморен.
Анастасия почувства, че я гледам и се обърна към мен. Едната й буза беше малко изцапана с брашно, на леко изпотеното чело беше залепнал кичур, измъкнал се от завързаните й коси. Анастасия се усмихна. И гласът… нейният чуден глас…
— Добро утро Владимир, прекрасен е настъпващият ден. А аз вече почти всичко приготвих за закуската. Мъничко остана. Докато се миеш, всичко ще е готово. Ти се мий, не се притеснявай, аз нищо няма да разваля, оправих се…
Не отидох веднага в банята. Стоях и като омагьосан гледах Анастасия. За пръв път от години познанство с нея, виждах истински колко е красива тази жена. Не може да се опише красотата й. Даже с изцапана с брашно буза, даже без прическа, просто със завързана на опашка коса, и с прости дрехи, не модерни, въпреки всичко е необикновено красива.
Отидох в банята, старателно се обръснах, взех душ, а Анастасия не ми излизаше от главата със своята красота. От банята влязох в стаята, седнах на вече оправеното легло и не отивах в кухнята, ами за нея продължавах да мисля с вълнение, за Анастасия.
Пет години познавам тази жена — отшелницата от сибирската тайга. Пет години… А колко се измени живота ми за тези пет години! Рядко се виждаме, я сякаш винаги е до мен. И все тя! Разбира се, благодарение на нея се подобриха отношенията ми с дъщеря ми. Сега имаме прекрасни отношения. И жена ми, макар нито веднъж за тези пет години да не съм си ходил в къщи, но съм се обаждал на жена ми и по гласа й чувствам, че без обида и без студенина говори с мен жена ми по телефона. Разказва че всичко е нормално в семейството.
Анастасия… Тя ме излекува. Лекарите не можаха, но тя можа. Аз разбирах, че мога и да умра, а тя ме излекува, и ме направи знаменит. Сега ми предлагат високи хонорари за книгите, а там са нейните думи. И винаги говори толкова ласкаво, никога не се ядосва. Дори да й се разсърдиш не се ядосва. Разбира се тя съществено промени живота ми, но го промени за добро. Тя ми роди син. Разбира се положението е нестандартно — в тайгата на нейната полянка живее моят син, но на него сигурно му е добре с нея. Тя е много добра. Трябва да й кажа нещо хубаво и да направя нещо добро за нея. Само че какво? Нищо не й трябва на нея. Не знам как се получава така — и половината свят да владееш, тя все ще има повече. Но въпреки всичко ми се прииска да й подаря нещо. Отдавна й бях купил перли. Не изкуствени, а истински и много едри. Реших ей сега да отида и да й ги подаря. Извадих от куфара си кутийката, извадих от нея перлите, но вместо да тръгна към кухнята веднага, започнах да се преобличам. Вместо анцуга облякох панталони, бяла риза и вратовръзка си сложих. После сложих в джоба на панталоните си перлите, а от вълнение все още не можех да отида в кухнята. Застанах до прозореца и така си стоях целият издокаран. После се взех в ръце. «Ама какво е това, в края на краищата, — мислех в себе си, — какво е това глупаво вълнение» — и тръгнах към кухнята.