Анастасия потрепера цялата, отдръпна се едва, очите й весели и добри ме гледаха, сияеха с увереност и радост напук на всичко.
— Да го измислям не е нужно, една е истината. Смърт има за плътта: това е ясно. За плътта! В останалото сън е само смъртта, Владимир.
— Сън?
— Да, сън.
Анастасия застана на колене и заговори в очите ми направо като гледаше. И някак заговори тя така, че радиото в кухнята заглъхна, и замълчаха гласовете зад прозореца, стихна шума, когато с глас висок Анастасия произнесе:
— Любими мой! Пред нас е вечността. Животът влиза винаги в правата си. На слънчицето лъч ще блесне в пролетта, и в ново ще се прероди Душата. Но не напразно ще се прегърне тленното ни тяло със земята. Свежи цветя и трева от нашите тела през пролетта ще никнат. Ще слушаш вечно ти на птици песните, ще пиеш капки дъжд. В небето синьо облаците вечни ще те радват с танца си. Дори ако на прах се разпилееш по необятната Вселена, в неверие обхванат, от този прах, блуждаещ във вечността, любими мой, аз ще те събера. От теб дървото посадено ще ми помогне, в ранна пролет със своя клонка ще посегне то натам, където твоята Душа в покой безчувствен се намира. И комуто добро дарил си на земята, за теб ще си помисли, и с любов. Дори и ако цялата земна любов не стигне за новото ти въплъщение, тогава тя сама, ти я познаваш, и тя на всички планове на битието ще пламне с единствено едно желание — «любими, ти се въплъти», — за миг умирайки самата тя.
— Ти ли ще си това Анастасия? Ти сигурна ли си че можеш да направиш това?
— Така да стори всяка една жена ще може, ако успее да свие Логоса в чувства.
— А ти Анастасия. На тебе кой ще може да ти помогне да се върнеш пак?
— Сама ще мога аз, без да занимавам никой.
— А как ще те позная аз? Ще бъде друг живот.
— Когато ти, отново въплътил се на земята, пораснеш малко. Ще видиш малко момиченце с рижа косичка и сополивичко, в градината на твоята съседна. Кажи на мъничката с кривите крачета, дума добра, вниманието свое към нея обърни. Ти ще пораснеш, юноша ще станеш, красавици ще почнеш да заглеждаш. Но не бързай ти съдбата си със тях да съединяваш. В градината, на твоята съседна расте девойче, цялото в лунички, все още не красиво. Веднъж ще видиш как крадешком тя подир теб ще се загледа. Но ти не се смей, не я гони, когато плахо тя към тебе доближи се, да те отдръпне от красавици съзрели. Ще минат само три пролети и в красавица девойка ще се превърне съседското момиче. Веднъж ще я погледнеш и любов ще пламне. И с нея ти ще си щастлив. И тя ще е щастлива. Владимир, в избраницата тази твоя, Душата моя ще живее.
— Благодаря ти за прекрасната мечта, Анастасия, ти моя мила приказнице.
Внимателно я хванах за раменете и я привлякох към себе си. Искаше ми се да чувам как бие сърцето й, как ухаят косите на прекрасната жена, вярваща само в доброто, в безкрайността. А може би и да се задържа като за сламка за нейните невероятни мечти. От думите й за бъдещето всичко стана по-радостно около мен.
— Дори и ако това което казваш Анастасия са само думи, все пак те са прекрасни, и на Душата ми става по-радостно като ги слушам.
— Словата на мечтата енергия велика привеждат във движение. С мечтата своя и с помислите си сам бъдещето си човекът ще твори. Повярвай Владимир, тъй ще се случи всичко, което с думи нарисувах за нас двамата. Но си свободен ти в мечтата си, и можеш всичко да промениш, като изричаш други думи. Ти си свободен, ти си волен, и всеки сам си е творец.
— Аз нищо от словата казани от тебе не ще променям, Анастасия. Ще се старая да повярвам в тях.
— Благодаря ти.
— За какво?
— За туй, че не разруши ти вечността за двама.
В този прекрасен слънчев ден ние се къпахме в морето, пекохме се на пустия морски бряг. Вечерта Анастасия си отиде. Както винаги ме помоли да не я изпращам. Стоях на балкона и гледах, как тя върви по тротоара покрай дома ми, главата й покрита със забрадка, с простички дрехи, със самоделната си платнена чанта. Вървеше, стараейки се да не се откроява сред другите минувачи, — жената, сътворила прекрасно бъдеще за цялата страна. То обезателно ще дойде, нейната мечта ще материализират хората и ще започнат сами да живеят в прекрасен свят.
Преди да завие зад ъгъла, Анастасия спря, обърна се към мен и ми помаха. И аз помахах за сбогом на Анастасия. Лицето й вече не можех да видя, но бях сигурен, че се усмихва. Тя винаги се усмихва, защото вярва и прави само добро. Може би така и трябва? Аз също й помахах с ръка и прошепнах като на себе си: «Благодаря ти, Настенка.»