Доктор Хошененг, който ме покани да говоря пред лечителите, сам беше професионален лекар и известен потомствен лечител. Неговият дядо лекувал семейството на японския император и много други високопоставени особи. В негово лично владение, освен зданията на института, бяха и няколко малки уютни хотели, в които се настаняваха многочислените болни, пристигащи от европейските страни,както и ресторант, парк, и още някакви здания в центъра на града. Той беше милионер, но въпреки създадената у някои руснаци представа за начина на живот на западния богаташ, аз узнах, че Леонард върши сам цялата отговорна работа по лечението на хората. Той лично приема всеки пристигнал при него човек. А броят на пациентите понякога достигаше до 50 на ден, и му се налагаше да работи по 16 часа. Само понякога той поверява приема… на лечител от Русия.
Говорих пред събралите се в Инсбрук лечители, разбирайки, че тях ги интересува, на първо място, Анастасия. За нея им разказвах през по-голямата част от изказването си, а в края малко разказах и за нейния проект, тайно надявайки се да чуя от събралите се потвърждение или опровержение на нейния проект за бъдещето на Русия… Но те нищо не потвърдиха или опровергаха, само постоянно задаваха уточняващи въпроси.
Вечерта Хошененг даде банкет в ресторанта. Бих го нарекъл просто вечеря. Всеки можеше да си поръчва каквото поиска, но всички бяха скромни, предпочитаха салатите, никой не пиеше алкохол и не пушеше. Аз също не си поръчах пиене. Не защото се боях да изглеждам на техния фон като бяла врана, а защото не ми се искаше нито месо, нито алкохол. На тази вечеря отново говорихме за Анастасия. Там се и роди фразата, не помня от кого за пръв път произнесена: «Прекрасното бъдеще на Русия е свързано със сибирската Анастасия.» Думите бяха подхванати, и в различни интерпретации ги повтаряха лечители от Италия, Франция, Германия…
Аз очаквах нещо конкретно. Защо и как ще се случи това прекрасно, но конкретни доказателства никой не предлагаше. Лечителите се основаваха на своята интуиция, а на мен ми бяха нужни доказателства: може ли земята да храни човека без особени усилия от негова страна, само ако човек разбира правилно мислите на невидимия за никого Бог.
Като се върнах в Русия си спомнях думите на европейските лечители, и отново без особена надежда, се опитвах да намеря конкретни доказателства, заради които бях готов да отида където и да било. Но не се наложи да ходя далече. Невероятната случайност, сякаш нарочно устроена от някого, ми представи не просто теоретични доказателства, а се яви като живо реално потвърждение на думите на Анастасия. Стана следното.
Вечната градина
Заедно със сътрудници на Владимировския фонд за култура «Анастасия» излязохме извън града. Разположихме се на брега на малко езерце. Жените подреждаха някакви салати за обеда, мъжете се занимаваха с огъня. Аз стоях на брега, гледах водата и си мислех за свои неща. Нямах никакво настроение. И изведнъж Вероника, жителка от близкото село, ми казва:
— Владимир Николаевич, на седем километра оттук, насред ливадите се намират две бивши дворянски имения. И следа от постройките не е останала, а са се запазили само овощните градини. Никой не се грижи за тях, а те дават плод всяка година. Повече плодове дават, отколкото селските, за които се грижат хората. През 1976 г. по тези места имаше голям студ, загинаха овощните градини на хората, нови се наложи да садят, но тези две градини сред полето не ги докосна мразът, нито едно дръвче не загина.
— Защо не ги е пипнал студа? — питам. — Особен, студоустойчив сорт ли са?
— Обикновен сорт. Но в тези бивши имения всичко така е уредено, така е посадено на един хектар… Разбирате ли, там всичко много прилича на това, за което говори Анастасия във Вашите книги. Около тези градини хората преди двеста години са посадили сибирски кедри и наши дъбове… Освен това и сеното от тревата, която расте там е по-сочно. И дълго не се разваля… Ако искате да видите, веднага можем да отидем, дотам води полски път, но джипът ще мине.
Не вярвах на ушите си. Кой?Как? В нужното време, на нужното място ми поднася такъв подарък? Случайни ли са случайностите, които се случват с нас?
— Да тръгваме!
Пътят вървеше през полето на бивш совхоз. Казах — поле, но то приличаше повече на ливада, буйно обраснала с трева.