Сюзън Елизабет Филипс
Кой би повярвал
Част първа
Помощник-коняр
„Когато дългът тихо шепти: Длъжен си.
Младостта отговаря: Мога.“
Глава 1
Старият уличен търговец веднага забеляза момчето, което ясно се открояваше сред тълпата от добре облечени брокери и банкери, наводнили улиците на Долен Манхатън. Късо постриганата му черна коса, макар и чиста, се виеше на непокорни къдри и стърчеше изпод ръба на скъсана филцова шапка. Закърпена риза, разкопчана на врата, вероятно поради ранната юлска жега, покриваше тесните му крехки рамене, а колан от естествена кожа придържаше мръсни, прекалено големи панталони. Момчето беше обуто с черни ботуши, които изглеждаха гигантски на тънките му крака. Под мишницата си стискаше продълговат вързоп.
Търговецът се облегна върху ръчната си количка, на която бяха наредени тави, пълни със сладкиши и изгледа момчето, което си пробиваше път през тълпата, сякаш бе престъпник готов да се скрие. Старецът често забелязваше това, което се изплъзваше от погледа на другите и нещо в това хлапе привлече вниманието му.
— Ей, ти ragazzo1, имам сладкиши за теб. Въздушни, като целувката на ангел. Vieni qui2!
Момчето обърна глава и погледна с копнеж към пресните сладкиши, които жената на търговеца, приготвяше всеки ден. Продавачът почти чуваше, как брои на ум монетите, скрити във вързопа, който старателно притискаше към себе си.
— Ела ragazzo, няма да ти взема нито цент. Подарък за теб — рече той и му протегна голям ябълков сладкиш. — Подарък от един стар човек, за новопристигналия в един от най-значимите градове по света.
Момчето заби предизвикателно палец в колана на панталоните си и приближи към количката.
— За бога. Какво ви кара да си мислите, че съм нов тук?
Акцентът му, силен, като аромата на растящия в Каролина жасмин, носещ се над памуковите полета, бе твърде ясен и старецът побърза да скрие усмивката си.
— Може би е само едно глупаво предположение?
Момчето сви рамене и подритна с върха на ботуша си някакъв картон.
— Нищо подобно не съм казал. Може и да е така, а може и да не е — то протегна мръсен пръст по посока на сладкиша: — Колко искате за това?
— Казах ти, че е подарък.
Хлапето помисли, след това кимна и протегна ръка.
— Сърдечно ви благодаря.
Едва бе поело сладкиша, когато до количката приближиха двама бизнесмени, облечени в рединготи и цилиндри. Пренебрежителният поглед на момчето се плъзна по дебелите златни верижки на часовниците им, сгънатите чадъри и излъсканите им черни обувки.
— Проклети глупави янки — промърмори то.
Мъжете, ангажирани в разговора си, не чуха, но веднага след като си тръгнаха, старецът се намръщи:
— Май моят град не е подходящо място за тебе, нали? Минаха само три месеца откакто войната свърши. Президентът ни е мъртъв и страстите още са разгорещени.
Момчето седна на ръба на бордюра, за да си изяде сладкиша.
— Не уважавам кой знае колко вашия мистър Линкълн. Мисля, че е инфантилен.
— Инфантилен? Madre di Dio3! Какво означава това?
— Глупав, като малко дете.
— И от къде едно момче, като теб е научило такава дума?
Момчето засенчи с длан лицето си от следобедното слънце и погледна стареца с присвити очи.
— От книгите — те са моето призвание! Научих тази дума от мистър Ралф Уолдо Емерсън. Аз съм му голям почитател — и то деликатно отхапа от крайчето на сладкиша. — Естествено, не знаех, че е бил янки, когато започнах да чета есетата му. Полудях като скункска пикня, когато разбрах. Но тогава вече беше прекалено късно. Бях му станал ревностен последовател.
— Този мистър Емерсън, какво толкова специално е казал?
Парченце ябълка беше залепнало за мръсния пръст на момчето и то го облиза с език.
— Той говори за характера и самоувереността. Мисля, че увереността в собствените сили е най-важното качество, което притежава човек, нали така?
— Вярата в Бог. Това е най-важното.
— Вече не вярвам много в Бог, нито в Исус дори. Преди вярвах, но през последните няколко години станах свидетел на твърде много. Видях, как янките колеха добитъка и палеха хамбарите ни. Видях ги как застреляха кучето ми Фъргис. Как мисис Люис Годфри Форсайт изгуби съпруга си и сина си Хенри в един и същи ден. Това ме състари.
Уличният търговец се вгледа по-внимателно в момчето. Малко лице с формата на сърце и чипо носле. Щеше да е грях, ако деликатните му черти загрубееха с възмъжаването.
— На колко години си, ragazzo? Единадесет? Дванадесет?
Предпазливост се промъкна в очите на хлапето и те станаха изненадващо тъмно виолетови.